Всеки ден маска, така се оказва. Всеки ден си мислиш, че може би виждаш истинско лице.
Често „консумираш“ нещо твое, споделяш го с някой и после се оказва, че „консумацията“ си е само и изцяло за твоя сметка. Някак куцо е. И не, не говоря за обяд или каквато и да било храна…
А още по-куцо е, че не можеш да вървиш срещу себе си, защото ти самия нямаш маски… и си си ти.
Прилютява ми на очите и нещо напира да излезе от тях… и все по-често ме стяга гърлото.
Стискам зъби и продължавам да изкривявам лицето си в усмивка, усмивка от която ме боли.
Знам, че изтървах момента за reset съвсем скоро и може би малко съжалявам… вече.
И всичко е само лично, наистина твърде лично.
няма заглавие, защото не знам какво да е, но почвам да броя… за да видя колко точно мога да издържа.
Гласувай пръв за този пост!