В нощи като тази не спя. Грам. Нямах представа, че и тази вечер ще се окажа сама в апартамента. Ако все пак успея да заспя, то ще е към 6.30 - 7.00, но пък нали съм на работа - няма смисъл да лягам.
В нощи като тази си пускам музика, без да я слушам. Просто за да “чувам” нещо познато.
В нощи като тази сетивата ми са изострени на макс. И възприятията ми са такива.
В нощи като тази всеки страничен шум е в състояние да ме докара до полуда. Защото ми е непознат… и не е от мен.
В нощи като тази съм особено продуктивна, защото се опитвам да вложа цялото си внимание и енергия в нещо градивно. За да не мисля за “другото”.
В нощи като тази си мисля за дневните проблеми. И осъмвам с тях. Без да съм им намерила решение.
В нощи като тази се опознавам сама. И се опитвам да се разбера.
В нощи като тази понякога, само понякога, мечтая. И се опитвам да стъпя на крака хванала мечтите си.
В нощи като тази прехвърлям няколко човека през главата си и се чудя на кой от тях да звънна просто ей така. И не звъня. Ненормално е да звънна на някой в 4 сутринта просто ей така, да не се чувствам сама…
В нощи като тази обичам да се кача в колата си и да карам. Без цел и посока, просто да карам… по възможност - бързо.
В нощи като тази влизам под кожата си. И се крия.
В нощи като тази пия мента със спрайт. Но преобладава ментата.
В нощи като тази една кутия цигари не ми стига. Обичайно захвашам втора, малко преди да е дошло времето за сутрешното кафе.
В нощи като тази мога да забележа всеки детайл, всяка извивка, всяка форма. Защото не виждам багрите, които да ме разсейват.
В нощи като тази се опитвам да превърна страха и тъгата в оръжие, което да ми помогне да придам смисъл на други цели, които съм загърбвала. Впоследствие се оказвам лош оръженосец… и лош стратег.
В нощи като тази събирам сили за слабата ми половина. За да я изритам като мръсно коте.
В нощи като тази не спя. Мълча. И чакам изгрева.
В нощи като тази се сещам за разни неща. Но какво са спомените? Мястото или хората? Или нещо друго, подобно на етер, което плува във времето и пространството и не е нито звук, нито картина?
Ако някога някой иска да ме накаже по най-болезнения за мен начин - ето джокер: затвори ме съвсем сама в някоя къща или апартамент и стой и ми гледай сеира.
В нощи като тази се побърквам от… страх. Дотолкова, че ми е трудно да опиша усещането.
В нощи като тази изживявам всичките си кошмари и страхове… с отворени очи.
В нощи като тази ми се иска да има човек тук, при мен.
Сега е 4 сутринта. Остават още 4 часа и ще се гмурна сред хората. Настръхнала и оглеждаща се като подплашено улично куче.
As I sit here and slowly close my eyes
I take another deep breath and feel the wind pass through my body
I’m the one in your soul, reflecting inner light
Protect the ones who hold you, cradeling your inner child
I need serenity in a place where I can hide
I need serenity, nothing changes days go by
Where do we go when we just don’t know
And how do we re-light the flame when it’s cold
Why do we dream when our thoughts mean nothing
And when will we learn to control
Tragic visions slowly stole my life
Tore away everything, cheating me out of my time
I’m the one who loves you no matter wrong or right
And everyday I hold you
I hold you with my inner child
I need serenity in a place where I can hide
I need serenity, nothing changes days go by
Where do we go when we just don’t know
And how do we re-light the flame when it’s cold
Why do we dream when our thoughts mean nothing
And when will we learn to control
Имам да кажа много неща, но… няма да ги кажа. As usual.
Поредната капка в буркана… и явно има още място в него.
Или пък просто съм търпелив човек.
Ако човек се е засилил към дъното, но не се усеща… може би е по-добре да бъде оставен да стигне сам до най-дълбоката и тъмна точка. Не просто да стигне дъното, а да се удари в него с всичка сила и да отвори очи. За да види. За да усети. За да проумее. За да постои известно време на тъмно САМ. За да усети липсата на светлина, въздух и човек до себе си. И да се събуди. САМ. Да се извади сам от дупката. Малко променен. Малко по-реален. Малко по-нормален. Малко по-брутален. Малко по-здраво стъпил на земята. Малко по-мъдър.
И след това ще се е научил да оценя… и да контролира.
Напрегнато и уморено ми е. Today is not my day… maybe tomorrow
Пазя непокътнати няколко неизказани мисли. Прибирам се в хотела тази вечер, вечерям сама в леглото си и се опитвам да ги подредя.
Написах много неща, след това ги изтрих. Писах и трих доста време. Всичко е на върха на езика ми.
Kогато ми се насъбере така, мислите ми се издуват, издуват и когато посегна да ги подредя, да ги разкажа, те се пукат и всичко отлита. А мислите са там горе, в главата ми. Блъскат се една в друга. Създават непоносим шум. Не спя. Не говоря, а искам. Мамка му, как само ми се иска да говоря за всичко онова отгоре, в главата ми.
От доста време самоконтрола, който съм си наложила не ме е предавал. Не знам какво се случва, но чувствам, че го губя - самоконтрола. С него не ме е страх. Знам всичко, преценявам, сигурна съм във всяко нещо, което кажа… бях сигурна и във всяка ответна реакция - каква ще е, още преди да я видя.
По-трудно е отколкото мислех. Всъщност не знам дали въобще съм мислила за това… За кое? Ми… на върха на езика ми е.
Човек, седнал сам в заведение. Тази гледка винаги ме е смразявала. Безкрайно тъжна и самотна. Явно това е нормално. Хората бързат. И на мен ми се случи дори. Просто гледах… Хората бързат.
Искам да променя нещо… някак. Как?
Толкова ми е трудно, когато не мога да говоря. Понякога имам чувството, че ще отвикна да изговарям думите. Усещам как се превръщам в огромна бяла риба с едри очи. Защо те не могат да плачат? Само се оглеждат тъжно в океанските дълбини…
Преди някой успяваше да изкара всичко това от мен. Сега съм се “задръстила” от една камара глупости в главата и още една камара чуденки как и какво да променя и има ли смисъл от промяна и… куп други неща.
Понякога пиша писма мислено, които никога не изпращам писмено.
Когато преди гледах изгрева - знаех какво виждам и какво искам. Сега, като гледам залеза - знам какво виждам, знам и какво искам… и е на върха на езика ми, ама не се отскубва от там.
А искам да го махна от себе си, защото ми тежи.
Мисля да се приспя с “Ефекта на пеперудата”… не знам кой край на филма ще предпочета да гледам.
Знам само, че понякога ми се иска да мога да отскачам в миналото си, да поправям нещо и да знам, че няма какво да ми мъти главата в бъдещето.
Защо така не мога да си намеря място в “сега”…
Fuck - пак изтрих нещо… защо бе, защо всичко ми се губи в момента, в който искам да го изкарам от себе си… Място не мога да си намеря вече.
Малкото хора, на които съм позволила свободно да “чоплят” по лаптопа ми сигурно са забелязали перманентното присъствие на 2 неща там - папка “Gluposti” и един .txt файл, точно до нея, със същото име - “Gluposti”. Не мога да кажа точно на каква възраст са тези 2 неща - имам си ги от момента, в който си взех първия домашен компютър - превъртяла съм ги през поне 5 или 6 машини за последните 7 или 8 години.
В папката мятам всякакви направили ми впечатление картинки и странни музики. В .txt файла записвам разни мои внезапни прозрения, голяма част от които в последствие са се появили тук. Друга част съм затрила… Периодично трия всичко в двете “Gluposti” и започвам наново.
Както и с всичко останало.
Напоследък се върнах доста назад. Удивително е как човек съхранява някъде в себе си толкова много (стара) информация, която извира всеки път, когато и бъде даден повод - дори и след повече от 10 години. Мислиш си, че си забравил нещо, че не го помниш… Всъщност ти не го мислиш - ти в действителност си го забравил и не го помниш… до момента, в който не го видиш ОТНОВО. Интересно, дали и след 20 години спомените ще са така ярки и детайлни?
Нямам поглед.
Цялата съм се свила на сиво кълбо прежда. Някой ме е търкулнал нанякъде. Може би някой би искал да си изплете от мене жилетка, само че първо трябва да пусна двата края.
Искам да чувам единствено шепот, който успокоява и притъпява сетивата, защото именно те са изморени да възприемат света. Имам чувството, че строя кула от карти и всяка нощ като заспя тя се срутва и почвам отначало вече за Н-ти път на сутринта, но не се отказвам и аз не знам защо. Не искам цел, искам концентрация, искам сили, искам хармония.
Сякаш имам нужда да вярвам, че някой се моли за мен. Аз самата отдавна съм загубила тази способност. А имам нужда от благословия.
А помните ли как някога пърхахме весели и безгрижни, стъпвахме не по окаляни пътища, а по зелена трева… дали ще се върне това време?…
Моля се да ме хване бяс и да избягам като луд вълк в тъмната гора… и да стрелят по мен хората, ако искат.
Понякога се питам: колко може да понесе човек?
Много.
Много.
Много може.
… нещо съм се зарибила по Live изпълнения последните седмици… сигурно има някаква връзка с търсенето на “реалното” и бягането от “перфектно-утопичното”…