Днес не съм на работа. Утре пак сигурно няма да бъда. Точно ми звънна часовника за “изстрелване” от кревата и хоп - звъни шефа: “Днес няма да ходим в офиса. Стой на топло .”… Чудесно. Врътнах се на другата страна и продължих да дремя.
А когато погледнах към прозореца съзрях скреж.
Междувременно се чух със Зузу. Във Варна било ад. Имало слънце, което уж пече, но в момента, в който се излъжеш и си подадеш нослето навън - замръзваш.
Страх ме е да си помисля какво е на село, при баба ми… Там чешмите винаги замръзват, без да е обявено предварително, че ще се застурява. А сега при тия извънредни условия просто не искам да си представям за какво става дума. Дано Бари оцелее при -20… той си има доста козина, а и енашишкавял страшно много… пък и в крайна сметка е каракачанец 
За котките е сигурно, че са пуснати на топло
/Да ме пита някой за какъв дявол оставих фотото в офиса снощи… и сега снимам пак с нищожната камерка на GSM-a.
music: Red Hot Chilly Pepers - Under The Bridge
настроение: никакво
Студ. Зъзнене. И пак студ.
Празниците заплашително приближиха… какво ти приближили, направо ми дишат във врата. Не съм купила нито един подарък /все още/. Нямам настроение. А и няма нищо по-досадно от безкрайното препускане по магазини и умуване на кого какво ще му хареса. Незнам…
Всяка година по това време нещо ми става. Не ги обичам тия зимни празници и това е. Цялата тая какафония, целия този бал с маски, цялата тази гадост ме побърква. Грам спокойствие няма. Сигурно в мен е проблема - не е възможно целия свят да е крив… по-скоро аз съм му крива.
Отделно дето не усетих как се изтърколиха последните 2 месеца - все едно с вълшебна пръчка излетя това време.
Отрязох част от дългата си коса. Не много - 5-6 пръста. Едно “вечнозелено” коментира това: “Ауууу, що така, бре?:( КО станало? Хъммм….ако една жена иска да промени нещо в себе си…то, знаеш, първо започва с косата;) Здравей, нова жено!:) btw…аз също си я поорязах…ам промяна едва ли ще настъпи :Р”. И при мен промяна едва ли ще настъпи. В интерес на истината някъде дълбоко в себе си знаех, че искам точно това - да променя нещо в себе си. Промених само черупката. Ще ми се някак да се променя цялата и да забравя, че съм се познавала.
На Коледа ставали чудеса…
Дали?
Нали?
… Надали…
Чудно, как ли се чувстват онези с амнезията… Какво ли е да се събудиш голям човек и да не помниш нищичко от досегашния си живот… И какво ли е да се градиш наново. Сам.
Мразя и обичам студа, едновременно. Мразя го, защото сковава и мен, затваря ме някак. Обичам го защото е добро оправдание пред самата мен да потъна в себе си, в самотата на мислите ми. Обичам мъгливото време. Много. Събралите се 4 почивни дни реших да изкарам пак в Габрово. На отиване времето беше мрачно и дъждовно. Горе, на връх Шипка имаше много гъста мъгла… Пътувах права, тъй като (нормално) по празниците една камара народ беше тръгнал на път. Не усетих умора. Взирах се в мъглата… Беше толкова гъста, че едвам различавах дърветата от двете страни на пътя. 5 км. преди Габрово нямаше и помен от мъглата, но пък валеше “като за световно”. Слязох от автобуса и запалих цигара, не си направих труда да си вадя чадъра. Обичам дъжда. Пушех, нервно отмятах кичурите немирна коса от лицато си и зяпах локвите… минавах през тях… Метнах цигарата си в една от тях - “цсссс” и угасна. И изведнъж ме напуши на рев. Очите ми се напълниха със сълзи, които не исках да спирам. “Запомни, аз обичам дъжда, защото той единствен скрива сълзите”. Подпрях се на стълба до спирката на тролея и зачаках. Запалих втора цигара, по мен се стичаха вадички, започнах и да треперя леко от студ. Най-после тролея дойде. Контрольорката не ми взе парите за билетчето, попита ме дали съм добре. Учудих се - от много време не ми се беше случвало непознат да ме пита нещо такова, още по учудена останах, че колкото и да настоявах - тя не ме таксува. Сигурно съм приличала на просяк?!? Или просто жената е искала някак да ми подари усмивка и да ме стопли?!? Знам ли…
Добрах се до къщата, както и очаквах баба ме очакваше навън, в беседката. “Нямаш ли чадър? Я виж как си зачервила очите си! Влизай бързо вътре да пийнеш един чай, че тия очи са сигурен признак за настинка!”. … Сигурен признак за настинка… Студ.
Пих си чая - онзи, приготвен от най различни “треволяци”, които баба е брала през лятото, онзи, който си седи в чайника на печката по цял ден зимно време (а сега е есен). Олекна ми някак. Баба се зае да прави бухти. Любимите ми. Като дете, докато живеех там, а след това и докато изкарвах ваканциите си на това място - бухтите бяха любимата ми закуска. Усмихнах се на спомена. Последва малко хвърлена пот в усилия да сцепя едно-две дървета за разпалки и да подпаля печките. След около 30 минути в къщата температурата беше парникова, а аз се разхождах по тениска с къс ръкав и едни накъсани дънки… и си хапвах бухти в движение. А навън валеше. Всъщност 4 дни там не спря да вали…
Ходих на гробищата - да “видя” дядо. Запалих свещичка и я забучих на гроба, там, под дъжда. Извадих цигара, пак. Дядо ми имаше два вредни навика - пиенето и пушенето. От пиенето се отърва в залеза на дните си, но цигарите така и не ги спря. Запалих и си мислех за него, на всяко дръпване в главата ми изплуваше някой весел спомен с този човек. Свещта ми не угасна. Догоря си на дъжда. Прибрах се вир вода, баба пак се засуети около мен. Учудващо е как тази жена продължава да ме възприема като “на баба малкото момиченце” - викаше ми така като дете, продължава да ми вика така и сега. За нея сигурно ще съм си вечното дете.
Вчерашния ден определихме за “ден за гости”. Обиколихме 4 бабини дружки… Седях, слушах ги тия женици и им се възхищавах на простотата, с която живееха… Говориха си за животните в дворовете си, за децата си, за внуците си… разменяха рецепти за зимнина… Някак си все прости и елементарни неща. Нямаше нищо философско в разговорите им, нищо необяснимо… И изведнъж ми се прииска да съм на техните години и помъдряла поне на половина на тях. Изведнъж ми станаха смешни всичките “глупости”, които не ми дават мира.
Днес пак валеше. Пак запалих цигара докато чаках автобуса си за Стара Загора. Пак пуснах сълзите си на воля, удобно скрити зад проличния дъжд. Пак имаше мъгла на Шипка. Пак се замислих за нещо, което отдавна загубих и което вече повече от две години безуспешно искам да имам пак. Пак се хванах за спомена.
Днес пак “говорихме”. И пак не си казахме “нещо”. Празни думи, колкото да отбием номера. Думи в които някак си не намирам смисъл. Ако пък намирам - то непременно не е това, което бих искала да “намеря”. Случва се дори да съжалявам за факта, че говорим…за каквото и да е. Иначе лафим, при това с часове. За какво ли не. За какво ли не… За всичко друго, не и за това какво е вътре в нас. Търсим се. Намираме се едва, когато нещата ни се струват безнадеждни и когато имаме дяволската нужда да говорим с този, който ни познава. С този, който знае как да ни накара да се усмихнем. С този, който ни разплаква най-умело… Всъщност с единствения, който умее да ни накара да плачем. С човека, с който си знаем “кътните зъби”.
Днес пак “говорихме”. И пак не си казахме “нещо”. 7 години. Не са много. Не са и малко. 7 години, през които сме си казали какво ли не. 7 години, в които сме успели да си разменим и “Обичам те”, и “Мразя те”. 7 години, през които сме говорили и сме си казвали “нещо”. 7 години… Ако има нещо вярно в символиката на това число - то ми се ще да се докаже точно сега. Нали уж е магическо число.
Днес пак “говорихме”. И пак не си казахме “нещо”. Ще ми се да можех да говоря както преди. Да мога да изрека на глас всичко онова, което ми е в душата. Да спря да се заблуждавам, че то се знае, или се вижда, или се усеща. Не се! Не винаги…Искам да мога да говоря за онази любов, която е на върха на езика. Иска ми се понякога да мога да го кажа пак, да се доверя на думите и на чувството, че ще ме разбере. Както аз разбирам него.
Днес пак “говорихме”. И пак не си казахме “нещо”. Търсим зад думите си нещо. Понякога то прозира. Изпитваме нужда един от друг, когато “затънем”. През останалото време аз се правя на силна, а той… той играе ролята на самоуверен млад мъж.
“Толкова ми е трудно, когато не можем да говорим. Понякога имам чувството, че ще отвикна да изговарям думите, важните думички, носители на чувствата. Усещам как се превръщам в огромна бяла риба с едри очи.
Защо те не могат да плачат? Само се оглеждат тъжно в океанските дълбини…”
Днес пак “говорихме”. И пак не си казахме “нещо”. След по-малко 2 месеца и 5 дни заминава. Изчезва. “очи, които не се виждат се забравят”. Дали?
И отново оставам безмълвна…
И защо, мамка му, ме избива на…рев. И на крясък… На вик, включващ името му.
Навътре в мен е океан от самота…