Местя се.
До края на месеца би трябвало да съм се организирала и да съм пренесла багажа си в София… за постоянно.
Стискайте ми палци. Очакват ме интересни и отговорни неща… вярвам, че ще се справя, но все пак стиснете палци - хубаво е човек да знае, че има подкрепа.
Няколко неща за казване.
1. Честит рожден ден на Кипариса 
Пожеланията си ги отправих по телефона. Нека си остане все същото вечнозелено и дълголетно кипарисче. И да се весели много! Пропуснах да и пожелая повече… време! Времето определено е нещо, което при нея в ОГРОМЕН недостиг
2. Мразя някой да се опитва да ме прецаква. Мразя и някой да си решава проблема с “мълчание” и “покриване”. Ако има неща, които да ме вадят от кожа - то това е едно от тях. Пощръклявам.
Не е трудно да вдигнеш телефона/да напишеш мейл/да си кажеш това, което мислиш в прав текст. Аз самата се имам за безкрайно открит човек и ми се ще хората да бъдат такива спрямо мен. Особено тези, които считам за близки! Особено тези, които ме познават! Особено тези, които прекрасно знаят, че държа на тях и тяхното мнение! Особено тези, които знаят, че могат да разчитат на мен! Още повече, че винаги съм уважавала решенията/мненията им. Обидно е.
Толкова по този въпрос. Не ми се иска да се впускам в подробности, защото не знам какво ще излезе накрая… Най-много този пост да влезе в категорията “Rage”. Просто ми дойде отгоре някой в който безрезервно вярвам да “играе пас”.
3. Пътувах. Последните 2 дни изкарах в София - къде по работа, къде не съвсем.
По този повод ми се ще да покажа нещо, което ме накара да се усмихвам:
Колата, предполагам, е учебна. Иначе за мен този надпис е необясним в натоварено движение. Смях се сама доста дълго време
Заведоха ме на Копитото, в 1 през нощта, при това без да се налага да мрънкам и да настоявам. Просто казах, че искам да видя София от високо и това дойде като идея. Снежен път, снежни дървета, никаква жива душа наоколо. Гледката е невероятна. Може би някой ден ще поискам да видя столицата от високо и през деня, макар да ми беше казано, че ако видя София от същото място денем - ще се ужася.
Нагазихме в снега до коленете, пушихме по една цигара, казах какво ме тормози и кое е нещото, което 2 дни не ми дава покой и … обратно в колата, щата Дружба, топла стая и здрав сън.
Сутринта събуждането беше адреналиново. Бесен човек, който бях запушила паркирайки. Не разбирам обаче кому беше нужен този скандал, при положение, че бях оставила визитки на 4те стъкла, не на последно място не съм го запушила, защото ми е кефнало, а просто нямаше грам място наоколо. Дебил! Чакал бил от 30 минути… ми звънни бе, пън! С тия врясъци дето ги раздаваше в 8.00ч. сам, на паркинга… много сериозно се замислих дали да си преместя колата или да го оставя да си крещи безпомощен. След като слязох и реших да се извиня човешки особено се впечатлих от думите “Ти знаеш ли кого познавам, големи неприятности ще си имаш! И полиция мога да викна”… Викай, so what! Ще ми чукнел стабилно колата… И? Моята е служебна, ти му мисли… Не е нужно да казвам, че добрите ми намерения, свързани с едно простичко извинение за причиненото неудобство се изпариха на момента.
Хората са странни понякога. Не знам дали лудия ритъм ги е направил такива, или от самото си раждане са в това положение, ама тази агресия не е нормална.
4. 2та кола, която печели вниманието ми (след червеното Порше CarreraGT, която ме отнесе на магистралата като бърз влак - малка гара.
Тук също имаше усмивка Малко момиченце, придружавано от баща си изкоментира “Тате, виж каква малка и колко грозна кола има тук!” и многозначителното поклащане на главата на бащата, придружено с промърването на “Малка… и грозна… Да, да!”5. Попаднах на това от снимката по-долу на една уличка, точно срещу НС, до хотел “Радисън”.
Впечатли ме с оригиналността си. Като се сетя колко ключове имам и аз - като Свети Петър съм! Един ден, когато всички те станат безполезни - вероятно ще си направя нещо подобно.
През изминалите дни се замислих и за “уюта” и “сигурността”. Неща, които някак ми липсват от месеци насам. Усетих ги донякъде. Видях, че има места, където ме приемат като нормален човек и не искат нищо от мен, освен един искрен поздрав и усмивка. Видях, че има хора, които въпреки различията между нас успяват да намерят подход и да ме накарат да се чувствам нормално. Споделих всичко, свързано с т. 2, до рев не се стигна, макар да ми костваше усилия.
В заключение:
Иска ми се хората да са ИСТИНСКИ. Иска ми се хората да говорят, не да крият. Иска ми се задам ли въпрос да получавам отговор, независимо какъв.
P.S. Пак ми стана тъжно…
(и последно - снимките не са особено качествени, защото телефона ми толкова може…)
Изминалия уикенд беше… абе нямам думи. Предпочитам да покажа 
Пристигнах по никое време в София, Драго и Вес ме чакаха… от Плиска - бааам в София ленд, кипариса и тq дойде маааалко по-късно.
Започнахме с лигавщини… и дартс!
Това тук е моя милост. Документирано е МОЕ попадение в центъра… което си е събитие, имайки предвид, че съм с “две леви” що се отнася до игра на дартс
Някъде към 1.00 се натоварихме на колата на Вес и се засилихме към летището - фръцлата трябваше да кацне в 1.30 Надувах балони, смеех се с останлите 3ма идиоти с мен (да ме прощават в случая, ама в думата идиоти не влагам нищо лошо!!! ;), чичковците полицаи ни гледаха странно, даже по едно време сериозно почнах да си мисля, че ще ни изритат навън.
Ето ни строени! С надути балони, с “табелка” с името на търсения човек (не ни беше дошло на ума да принтираме, добре че Веско си носеше лаптопа Тръпнещи в очакване… Колкото пъти се отваряха гейтовете - толкова пъти Вес казваше “Ето я!”, съответно следваше “Бе.. не е тя бе!!!”, изръсиха се и куп простотии, които вече не помня. Помня само, че се смях почти до сълзи.
“Ето я!”:
Това е първата ми среща със зелената фръцла Направоооо се разтреперах И в същото време се чувствах така, сякаш я познавам от сто години и никога не е била далеко от мен.
Последва среднощно (по-скоро сутрешно) “Уго”:
Пак лигавщини на кило - ама Драо е виновен! ;р
Към 4.00 се прибрахме и до около 6.00 бърборехме с Поли.
После спане… пак спане… После… абе много неща имаше после!
А, щях да забравя - графитите…:
Ей това е главния виновник тия дни да ми е адски весело!
Освен това някак си пак не ми остана време за мислене - в София бях, минах през Дружба… но не се сдухах. Мислех си как след малко ще съм някъде около фръцлата и останалите шамандурковци и… абе беше ми весело!
Единственото за което ме е яд е че се разминахме по много балъшки начин с Фроз… ама вече си имаме телефоните и повече няма да правим така ;р
Gone.
Ненавиждам летище София.
***
Вчера около 22.30 бях вече в София. Иво ме чакаше на Плиска, пушихме по цигара докато се освестя от пътуването, след това отпрашихме към Дружба - у тях ни чакаше маса - както си му е реда…
След това часовете между 23.30 и 14.00 на днешния ден се сливат в едно. Почти не спахме. Нощта беше доста интересна… странна… и объркваща ме. Но много хубава! Друг е въпроса, че за пореден път главата ми е зарината с глупави и безполезни мисли. Стари мисли - минавали са и преди през ума ми. И винаги ми се е искало те да станат пак реалност… Отнесох се. снощи се разклати леко поредната “основа”, която положих преди около 4 години. По-важното е, че все пак удържах фронта.
Деня настъпи бързо.
Лека лудница около събирането на багажа…
Множество цигари и опити за подреждане на мисли…
Откъснати изречения, които скоро няма да забравя и дълго ще преосмислям…
Скрити сълзи…
Знам, че трябваше да замине.
Знам, че е за негово добро.
Знам, че ще се върне още по-зрял.
Знам всичко това.
Донякъде успях да се владея на летището. Когато усетих, че нещата излизат извън контрол и сълзите прекалено много напират - точно тогава Злати трябваше също да вдига гълъбите. Пред Ивоса нещата минаха в допустими граници, ама след това… не пропуснах да се нарева като магаре. Очите ми са още подути, от време на време ми се разтреперва брадичката и сълзите напират… И това е цял ден. Кипариса пак беше с наводнена спалня от мен.
Мразя неизвестното - мразя да съм в неведение за неща, които ме интересуват. Мразя да чувствам някаква заплаха. Мразя да съм на хиляди километри от човек, който по един или друг начин е бръкнал в душицата ми. И да знам, че каквото и да стане - аз съм (почти) с вързани ръце… Мразя я тая несигурност.
И след като и днес на няколко пъти ми се зададе въпроса “Защо плачеш де? Какво толкова…?” - отговора ми е простичък - мъчно ми е. Когато ми е мъчно - плача. Логично е да ми е мъчно за някой, който знам че няма да видя в близките 5 месеца.
Късния следобед мина под ръководството на Злат - ходихме до конната база, след това у тях на спагети. Между подсмърчанията ми тогава се чу познатата мелодия от “Ну погоди” - разнасяше се от GSM-а ми. Погледнах името на дисплея и леко подскочих - Иво, на секундата зацепих, че телефона му е вече в майка му… “Силве, Иво се обади и помоли да ти предадем и на теб, че е кацнал в Париж и се е настанил в “Формула”, няма страшно с тия 17 часа престой. Каза че е добре.”
Утре, около 19.30 - 20.00 трябва вече да е кацнал във Вашингтон. Та до утре пак ще сме на тръни…
Имам гадното усещане, че попадам в оня омагьосан кръг от миналата година.
Имам обаче и алтернатива на безумните мисли и притеснения, и тя е - ЗАРАВЯНЕ в работата. Колкото повече - толкова по-малко ще имам време да разсъждавам по така или иначе изгубени каузи. Понякога съжалявам, че познавам този човек и че той е един от малкото, които са се набутали под кожата ми и за които бих направила много. И след това автоматично осъзнавам, че аз нямаше да съм това, което съм в момента ако не го познавах. Яд ме е просто, че трябва да има дълга раздяла 
Мразя разделите!
Стискам му палци да е ОК и да се справи!