Crazy By Nature

As I sit here and slowly close my eyes
I take another deep breath and feel the wind pass through my body
I’m the one in your soul, reflecting inner light
Protect the ones who hold you, cradeling your inner child

I need serenity in a place where I can hide
I need serenity, nothing changes days go by

Where do we go when we just don’t know
And how do we re-light the flame when it’s cold
Why do we dream when our thoughts mean nothing
And when will we learn to control

Tragic visions slowly stole my life
Tore away everything, cheating me out of my time
I’m the one who loves you no matter wrong or right
And everyday I hold you
I hold you with my inner child

I need serenity in a place where I can hide
I need serenity, nothing changes days go by
Where do we go when we just don’t know
And how do we re-light the flame when it’s cold
Why do we dream when our thoughts mean nothing
And when will we learn to control

Имам да кажа много неща, но… няма да ги кажа. As usual.
Поредната капка в буркана… и явно има още място в него.
Или пък просто съм търпелив човек.

Ако човек се е засилил към дъното, но не се усеща… може би е по-добре да бъде оставен да стигне сам до най-дълбоката и тъмна точка. Не просто да стигне дъното, а да се удари в него с всичка сила и да отвори очи. За да види. За да усети. За да проумее. За да постои известно време на тъмно САМ. За да усети липсата на светлина, въздух и човек до себе си. И да се събуди. САМ. Да се извади сам от дупката. Малко променен. Малко по-реален. Малко по-нормален. Малко по-брутален. Малко по-здраво стъпил на земята. Малко по-мъдър.
И след това ще се е научил да оценя… и да контролира.

Напрегнато и уморено ми е. Today is not my day… maybe tomorrow

публикувано от: Sis ; етикети: лично, мисли, музика, шизофрения

And you would never guess
I wanna miss you less and see you more,
See you more, see you more, see you more

Miss you less, see you more, love to know you better!
Miss you less, see you more, love to know you better!

Пак започнах да се блъскам в стени. Имах си теория за стените - блъскаш ги до побъркване, докато в един момент поддават и… ги рушиш. Тези стени, в които се блъскам в момента са от… и аз не знам от какво, ама не са нормални, не са такива, с които съм свикнала да правя челни удари.

Всеки път, в който се джасна в нещо с всичка сила челно боли. Ама всеки. Само че болката се преодолява в момента, в който видиш, че онова, джаснатото или кляка, или изчезва тотално, или… знам ли.

От много време не се бях връшала към Faithless. Сега си ги слушам - въртя си три четири песни, една от които е горната. Заслушала съм се и в I want more, Why Go, Tarantula, If loving you is wrong, Salva Mea и разни други…

Salva Mea ми е нещо много любимо, ама много:

How can I change the world if I cant even change myself?
I cannot change the way I am?
I dont know, I dont know.
I take a look at the world behind these eyes,
Every nook, every cranny reorganize,
Realize my face dont fit the way I feel.
Whats real?
I need a mirror to check my face is in place,
Incase of upheaval, fundamental movement below,
Whats really going on I want to know,
But yo, we dont show on the outside, so slide.
Just below my skin Im screaming…
I need a mirror for my spirit,
Yeah, can you feel it?
When I get deep, want to hear myself sleep,
Not drowning, tumbling around and around in the voices
Like a crowd in my head so loud,
I wonder what its like to be dead,
I hope its quiet, noise in my head like a riot,
Any remedy you have for me Ill try it.
Just below my skin Im screaming…
Im going deep, so deep that I cant sleep,
The pills aint cheep but the bills are steep,
So I with a booze and a spiff,
Try to snooze,
But whos dreaming, this is win or loose,
Put down the drink, try not to think,
Let it go, fundamental movement below,
And yo, reality is dreaming,
Just below my skin Im screaming…

Не е в мой стил да бягам от отговорност. В момента май правя точно това. Не е в мой стил… Не е в мой стил да премълчавам. Не е в мой стил да “играя”…

Не е в мой стил “аз-а” да не съм “аз”. Понякога се уморявам от себе си. Понякога ме е яд на мене си - на безмълвието и на залепналите ми устни, които не пускат навън нещата, които трябва да изкарам от себе си. Човек не може да спи спокойно, когато има какво да тормози спокойствието му. Хех, чудно как от 10 години това спокойствие го няма никакво… от оная зала в Търново… от ония многобройни нощни смени… или поне с това се опитвам да си го обясня аз.

Търново… да… боже, колко ми липсва този град и как ми се иска поне за 2 дни да се озова там и да се помотая по “моите си места”, да пия бира вечер на паметника на Асеневци или долу до реката, после да седна на входа на Царевец с цигара и малък патрон ром…

Всъщност знам, че ако отида там - ще се отприщя. И ще пусна всичко навън, върха на езика ми ще се разгипсира… аз самата ще спра да му мисля и просто ще излея всичко. Знам! Търново винаги ми е действало така.

Имам много, и едновременно с това нямам нищо

И пак увеличих цигарите драстично. Май скоро няма да успея да ги намаля, камо ли да ги спра.

публикувано от: Sis ; етикети: лично, музика, цигари

Малко са нещата, които съм “изпуснала” някога. Винаги, когато е можело нещо да ми се случи или аз да случа нещо - просто е ставало. Everything happends for a reason. Тия дни се замислих колко са нещата, за които истински съжалявам, че съм изтървала да “случа”. Не са много. Не са и непоправими и необратими… Всеки път като се засиля да ги “случвам” ме обзема някакво неопределено усещане - не е тъга, не е и радост, не е и чувство на удовлетвореност от това, че нещо е наваксано.
Повтарям си гласно и негласно, че един път се живее и ако на човек му се поднася някаква възможност, каквато и да е тя - трябва да се хване. Ако ще и това да е само за един миг.

If you had one shot or one opportunity
to seize еverything you ever wanted for ONE moment
would you capture it, or just let it slip?

I`ll capture it. И така съм правила винаги.
До момента.

Замислих се и как докато бях дете бях отворена към всеки и всичко. Не се притеснявах да се усмихвам на непознати каки и батковци, лели и чичовци. Не само отвръщах на поздрава с поздрав, а и бях тази, която първа поздравява. Не се стеснявах да заговоря или да се заиграя с други непознати деца. Просто чувствах близък всеки…
После порастнах. И сякаш започнах да се страхувам от тази твърде голяма доза общителност. Неусетно ми е станало трудно да започвам разговор с непознат, а понякога дори ми е невъзможно. Самата идея ме плаши. А ако мен ме заговорят - струва ми се странно.
Всичко това в личен план разбира се, в служебен е точно обратното.

Какво правих тия дни? Почивах. Активно. Правих неща, които обичам да правя - мързелувах, протягах се, спах, търках си подметките по улиците, хапвах, пийвах, говорихме си глупости. Не бях сама - нещо много важно за мен. Обичам да има хора наоколо, хубави хора.
Ако можеше уикендите да са от 4 дни, вместо от 2 - щеше да е страхотно!
Днес е поредния понеделник, който ми се ще някак да прескоча и да продължа със съботно-неделните си занимавки… мда. Чувствах се така, все едно съм на морето - шепа усмихнати хора наоколо, бира, жега, ставане по обед, следобедна дрямка (докато другите се забавляваха край басейна)

Искам да споделя нещо от “Алексис Зорбас” на Никос Казандзакис

Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека- самотата.

Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите.

Отново отекна вътре в мен,…, ужасното предупреждение, че този живот е единствен за всеки човек… Един разум, който се вслушва в това…предизвестие, се изпълва с решимост да победи дребнавостите и слабостите си, да победи леността и празните големи надежди и да се вкопчи изцяло във всяка отлитаща завинаги секунда.

Половинчатите работи- половинчатите приказки, половинчатите грехове, половинчатите добрини докараха света до днешния му хал. Стигни бре, човече, до края, карай и се не бой!

С това последното не съм сигурна дали съм съгласна или не… ще ми се да мога да стигна до край, но… (колкото и да го мразя този израз) не мога. Все още имам хиляди неща на върха на езика и тъпо и упорито отказват да изплъзнат от там. Пиене ли ми трябва? Или какво… може да пробвам някоя вечер къркайки си кротко някъде - да взема да си счупя езика и да изплюя всичко, което седи на върха му - станало е толкова много, че скоро ще затлачи и устата и мозъка ми (поне тоя, който е останал).

Eто нещо за слушане… пък дано ви хареса. Много нежно, мда… Ако изключа припева - всичко останало го усещам и аз. Припева някак не искам да си го припявам. Една забележка към самото парче - твърде… бавно ми е… и лишено от “музика”, но пък какъв глас, а? Ако на някой му се играе и миксира нещо (тук имам предвид таласъма) - нека ми го метне и на мен, в някакъв по-нормален ритъм и по-музикално… Музиката ако можеше да наподоби поне малко това, което съм показала тук - щеше да е перфектно.

When the routine bites hard
And ambitions are low
And resentment rides high
But emotions won’t grow
And we are changing our ways
Taking different roads

…

публикувано от: Sis ; етикети: relax, глупости, книги, лично, мисли, музика

Пазя непокътнати няколко неизказани мисли. Прибирам се в хотела тази вечер, вечерям сама в леглото си и се опитвам да ги подредя.
Написах много неща, след това ги изтрих. Писах и трих доста време. Всичко е на върха на езика ми.
Kогато ми се насъбере така, мислите ми се издуват, издуват и когато посегна да ги подредя, да ги разкажа, те се пукат и всичко отлита. А мислите са там горе, в главата ми. Блъскат се една в друга. Създават непоносим шум. Не спя. Не говоря, а искам. Мамка му, как само ми се иска да говоря за всичко онова отгоре, в главата ми.
От доста време самоконтрола, който съм си наложила не ме е предавал. Не знам какво се случва, но чувствам, че го губя - самоконтрола. С него не ме е страх. Знам всичко, преценявам, сигурна съм във всяко нещо, което кажа… бях сигурна и във всяка ответна реакция - каква ще е, още преди да я видя.
По-трудно е отколкото мислех. Всъщност не знам дали въобще съм мислила за това… За кое? Ми… на върха на езика ми е.
Човек, седнал сам в заведение. Тази гледка винаги ме е смразявала. Безкрайно тъжна и самотна. Явно това е нормално. Хората бързат. И на мен ми се случи дори. Просто гледах… Хората бързат.
Искам да променя нещо… някак. Как?
Толкова ми е трудно, когато не мога да говоря. Понякога имам чувството, че ще отвикна да изговарям думите. Усещам как се превръщам в огромна бяла риба с едри очи. Защо те не могат да плачат? Само се оглеждат тъжно в океанските дълбини…
Преди някой успяваше да изкара всичко това от мен. Сега съм се “задръстила” от една камара глупости в главата и още една камара чуденки как и какво да променя и има ли смисъл от промяна и… куп други неща.
Понякога пиша писма мислено, които никога не изпращам писмено.
Когато преди гледах изгрева - знаех какво виждам и какво искам. Сега, като гледам залеза - знам какво виждам, знам и какво искам… и е на върха на езика ми, ама не се отскубва от там.
А искам да го махна от себе си, защото ми тежи.

Мисля да се приспя с “Ефекта на пеперудата”… не знам кой край на филма ще предпочета да гледам.
Знам само, че понякога ми се иска да мога да отскачам в миналото си, да поправям нещо и да знам, че няма какво да ми мъти главата в бъдещето.
Защо така не мога да си намеря място в “сега”…

Fuck - пак изтрих нещо… защо бе, защо всичко ми се губи в момента, в който искам да го изкарам от себе си… Място не мога да си намеря вече.

публикувано от: Sis ; етикети: лично, мисли, шизофрения