Колко ни струва да сме железни?
Колко ни струва да сме friendly настроени към всичко и всички?
Колко ни струва да не лъжем друг… и себе си?
Колко ни струва да сме добри?
Колко ни струва да сме разбиращи и съпричастни?
Колко ни струва да сме независими?
Колко ни струва да сме благодарни?
Колко ни струва да бъдем взискателни към себе си?
Колко ни струва да бъдем по-човечни?
Колко ни струва да сме щастливи?
Колко ни струва да се усмихнем и да накараме още някой да се усмихва?
Колко…?
Колко?
Колко ми струва да съм това, което съм в момента… или колко ми струваше…
Колко ми струва всяко усилие в каквато и да било посока….
Колко ми струва да продължавам да упорствам и да искам още и още, и още, и още…
Колко ми струва да не се примирявам с хвърлени “ей така” думи…
Колко ми струва да се опитвам да преобръщам света понякога…
Колко ми струва да помогна на някой…
Колко ми струва да приемам нещата само на база факт, без да ги изследвам…
Струва ми време (преди всичко!) Струва ми забрава… Струва ми нерви понякога. Струва ми тренинг. Струва ми… адаптация.
Дали всичко е измеримо само с пари? Naaah, I don`t think so.
Дали те са най-важното? Naaah, I don`t think so. Но са нещо без което не можем и нещо, което прави живота ни по… по… по-комфортен (?)… По-важни са куп други неща и ценности, които за жалост са останали някъде по пътя и човечеството като цяло е забравило да ги вземе със себе си, или поне по-голямата част ги е забравило.
Понякога се чувствам емигрант. Не на място. Не сред свои. Объркан и уплашен от всичко наоколо. Вечния чужденец за околните….
Понякога много ми се иска да има наистина машина на времето, на която дори бих била бета тестер … И да погледна напред. После назад. После в настоящето. Да събера всички парчета от себе си - и стари, и нови и… да бъда същата. Счупила съм се нещо… или пък съм уморена, има ли значение?
Колко му трябва на някой, за да е доволен от всичко в тоя живот? Много? Малко?… Достатъчно.
Последната седмица основната тема, която наистина живо ме вълнуваше беше… лаптопа ми. Имах неблагоразумието да го залея с вода (не е важно как се е случило, важното е, че се случи!). Успях да го изключа по нормалния начин, да разкача кабела, да махна батерията… Ден по-късно го пуснах и установих, че клавиатурата никаква я няма… май. Започна едно скубане на косата, прихвана ме една параноя, че е твърде вероятно да съм омазала стабилно нещо из машината. В крайна сметка лаптопа замина уж на поправка. В петък, взимайки го от “поправката” момчетата ми обясниха, че всъщност нищо не са му поправяли Просто са свалили kbd-а и са оставили нещата в ръцете на слънцето и жегата. Всичко е изсъхнало, поочистили са малко прах и са го сглобили. Воала - Тошибата си е съвсем наред, никакви забележки нямам Не и е подменяно нищичко! Единственото неудобство беше, че трябваше да ползвам един оборотен Сименс на 100 години, както и че цялата ми информация беше далеко от мен. Давам си сметка, че ако това се беше случило 3-4 месеца по-рано, когато се размотавах с Асус-а най-вероятно в момента щях да страдам много
Обещавам си да започна да си правя бекЪп на всичко на всеки 2 седмици. Сега се отървах без нищо, ако изключим загубеното време и почти непосилните за мен в момента крайни срокове за 3-4 проекта. Стискам зъби де, ще наваксам и ще гледам да се впиша в тях! Мразя да закъснявам, мразя и да чакам някой/нещо.
Другото… преминах през някакъв мой си моментен катарзис - това го отбелязвам за себе си. Не искам да минавам през такива състояния, ще ми се да мога да ги контролирам изцяло.
Друго… говорих много, казах много неща - и в служебен, и в личен план. Личния в момента не е важен - не е нещо кой знае какво. В служебен - да видим колко ще е имало файда от приказките.
Друго… осъзнах, че напоследък се научавам да правя неща, които тотално не са ми били присъщи никога - ровичкам из db, правя поправки; научила съм се да сплитам кабели… научила съм се да слагам щепсели… научих се да следя повече от 4 неща накуп (до сега се бях тествала с до 3 ГОЛЕМИ накуп) - незнайни са човешките способности…
Друго… имам огромното желание ако има как - всяка божа вечер да ходя по тъмно на Копитото с още някой, да си взимаме по една кутийка с бира и да я изпивам бавно там горе. Без да ми се налага да говоря. Просто да съзерцавам и да се оставям на мислите си. Да изпуша 3-4 цигари и… да се върна рИфрешната обратно в София. Мястото е направо хипнотизиращо, толкова много ми харесва, че чак се вцепенявам и наистина забравям да говоря, забравям, че има и други хора, забравям, че е нормално да се общува. За мен това е перфектното място за тихо съзерцание и общуване без думи. Някога, докато живеех в Търново, по подобен начин се чувствах вечер седейки на портите на Царевец, или пък долу, до реката, под паметника на Асеневци.
Друго… иска ми се да мога да променям много неща със “ЩРАК!” Би било прекрасно! Няма да е нужно някой да чака и да се мъчи - просто ще ми се обажда и аз ще подреждам нещата моментално.
Друго… иска ми се да ми се случи нещо голямо и значимо. И да не е свързано с проблеми - с тях се оправям перфектно, колкото и големи да са. Нда, вече имам самочувствието на особен род дебилно говедо, което нищо не е в състояние да събори. Да ме разклати леко - да, за ден/два макс. Ама да се събори - naaaah, i don`t think so. Това всъщност май не е плюс, а е повече минус. Жените трябва да са нежни, раними, трябва да търсят закрила… и да кимат разбиращо с глава когато някой им споделя нещо - е, аз съм затрила някъде по трасето тия изредените неща.
Налагам си да не мисля за минали неща - те затова са минали, за да си седят необезпокоявани там някъде във времето и да не се повтарят. Място не мога да си намеря в настоящето - гони ме някаква неописуема носталгия към миналото - все едно съм емигрант, само че не в друга държава, а в друго време и… си мрЪнкам за моето. За бъдещето - дори нямам време да си помисля за него. В тая връзка - бях на един курс по Йога. Лектора каза нещо много вярно - човек няма как да получи покой и да усети нирваната, ако е “в кутията” на миналото, ако постоянно се притеснява за бъдещето - притеснението е напълно безмислено в тоя случай, а ако не се научи да мисли за тук и сега - човека е обречен да е нон-стоп неспокоен и неудовлетворен. Най-важно е дишането - то е тук и сега… и има хора, които дишайки с правилните упражнения са много по-близо до самоопознаването си отколкото нас - вечно мислещите и премислящите… Важни са тук и сега. Важно е ако има емоции - да им се отдаваш: ако ти се плаче - да плачеш, ако ти се смее - да се смееш, ако си пас… да си пас. Колкото повече обременявам мозъка си с другите две крайности (в лицето на миналото и бъдещето) - толкова по-трудно ми става… заспиването.
Друго… завърнах се от парти днес. Офиса ми в Пловдив стана на една година. Честит им рожден ден на всички там! Да са живи и здрави всичките ми шамандури от там - златни са! Успешни и дейни хора, които знаят какво се очаква от тях и по никакъв начин не ме оставят разочарована от избора си и работата си с тях. Получи се добро парти, вилняхме толкова много, че в момента нямам мускул, който да не ме боли Големи танци, голямо подскачане, голямо чудо, ей! Препоръчвам хотел Дияна, в района на хотел Здравец (Пловдивско) - условията са прилични (нови мебели, чисти чаршафи и кърпи), баните не са подновявани и са старички, но са почистени добре! Има голяяямо помещение, което се води за ресторант, но всъщност е страхотна зала за партита с невероятно голям дансинг Откарах до към 5 сутринта подскачайки - някога правех така на Метрополис Варна, ех! Добре, че си бях с кецовете И добре, че компанията там беше толкова добра, че даже и през ум не ми е минало да посядвам за почивка или пък не дай си боже да съм скучала! Пях, много. Като казвам много - значи много. Представих се доста добре на караокето с Aerosmith - Dream on и Alice Cooper - Poison, хехе… Ще мине малко време докато гласа ми съвсем се завърне
A, да - нощувката на това място е 20 лв. Обхвата на телефоните постоянно се губи, няма интернет - перфектното място за почивка (ама за не повече от 3 дни в моя случай - иначе ставам абстинентна за цивилизация и… особно раздразнителна)! И в същото време Пловдив е на 15 -20 км макс
Друго… ето нещо любимо от “Трейнспотинг”, за което се сетих докато си бъбрех с таласъма:
Choose life. Choose a job. Choose a starter home. Choose dental insurance, leisure wear and matching luggage. Choose your future. But why would anyone want to do a thing like that?
Малкото хора, на които съм позволила свободно да “чоплят” по лаптопа ми сигурно са забелязали перманентното присъствие на 2 неща там - папка “Gluposti” и един .txt файл, точно до нея, със същото име - “Gluposti”. Не мога да кажа точно на каква възраст са тези 2 неща - имам си ги от момента, в който си взех първия домашен компютър - превъртяла съм ги през поне 5 или 6 машини за последните 7 или 8 години.
В папката мятам всякакви направили ми впечатление картинки и странни музики. В .txt файла записвам разни мои внезапни прозрения, голяма част от които в последствие са се появили тук. Друга част съм затрила… Периодично трия всичко в двете “Gluposti” и започвам наново.
Както и с всичко останало.
Напоследък се върнах доста назад. Удивително е как човек съхранява някъде в себе си толкова много (стара) информация, която извира всеки път, когато и бъде даден повод - дори и след повече от 10 години. Мислиш си, че си забравил нещо, че не го помниш… Всъщност ти не го мислиш - ти в действителност си го забравил и не го помниш… до момента, в който не го видиш ОТНОВО. Интересно, дали и след 20 години спомените ще са така ярки и детайлни?
Нямам поглед.
Цялата съм се свила на сиво кълбо прежда. Някой ме е търкулнал нанякъде. Може би някой би искал да си изплете от мене жилетка, само че първо трябва да пусна двата края.
Искам да чувам единствено шепот, който успокоява и притъпява сетивата, защото именно те са изморени да възприемат света. Имам чувството, че строя кула от карти и всяка нощ като заспя тя се срутва и почвам отначало вече за Н-ти път на сутринта, но не се отказвам и аз не знам защо. Не искам цел, искам концентрация, искам сили, искам хармония.
Сякаш имам нужда да вярвам, че някой се моли за мен. Аз самата отдавна съм загубила тази способност. А имам нужда от благословия.
А помните ли как някога пърхахме весели и безгрижни, стъпвахме не по окаляни пътища, а по зелена трева… дали ще се върне това време?…
Моля се да ме хване бяс и да избягам като луд вълк в тъмната гора… и да стрелят по мен хората, ако искат.
Понякога се питам: колко може да понесе човек?
Много.
Много.
Много може.
… нещо съм се зарибила по Live изпълнения последните седмици… сигурно има някаква връзка с търсенето на “реалното” и бягането от “перфектно-утопичното”…
Това го забелязах снощи, но не го пробвах… Е сега се позагледах и разцъках, хехе!
Доста сносно при това
Който пее зло, не мисли. -> Those who sing, no evil thoughts.
Кой каквото прави - на себе си го прави. -> Who does what - to do so themselves.
Все едно Йода ги прави тия преводи, хехе!
Пробвайте ТУК.
Малко по-добре се справя от стандартните транслатори, но съм сигурна, че това подлежи на развитие. Няма да се излагат, я!
Do no evil
Просто са свалили kbd-а и са оставили нещата в ръцете на слънцето и жегата. Всичко е изсъхнало, поочистили са малко прах и са го сглобили. Воала - Тошибата си е съвсем наред, никакви забележки нямам 
