“When one door closes another door opens; but we so often look so long and so regretfully upon the closed door, that we do not see the ones which open for us.” - Alexander Graham Bell
Мда… съгласна съм с това. Въпрос на гледна точка.
А ти какво мислиш?
Преди време Уга ми подхвърли ръкавицата да опиша моя абсолютен свят. Дълго отлагах отговора си не защото нямам време да го напиша, а защото откровено казано ми е трудно да отговоря точно.
И тъй като етикета изисква човек да отговаря винаги, когато му бъде зададен въпрос - ще драсна няколко щрихи, които биха описали донякъде света ми.
1. В моя абсолютен свят почти всичко е забързано - рядко отлагам нещата. Ако няколко неща могат да се свършат сега - то те се свършват сега. Динамиката ми е присъща и колкото по-екстремни са дните ми - толкова по-изпълнени със смисъл ги усещам. Това в служебен план. Иначе - в моя абсолютен свят вече има място за “шляене, мързелуване, излежаване, познати/приятели, бира, музика…” и всичко останало, за което се сетите.
2. В моя абсолютен свят споделянето означава много. Не мога да си представя и един ден, в който около мен да няма нито един човек. И не само това…
Определям се като не особено обичащ да говори за себе си човек, но пък обичам да изслушвам хората и да изразявам мнение. Рядко задавам въпроси или изисквам обяснения за каквото и да било - следвам максимата, че ако някой иска да сподели нещо с мен, то той ще го сподели когато сам реши, не е нужно да питам и да чопля.
3. В моя абсолютен свят има малко хора, за които бих бръкнала в огъня. Броих ги - едва 4 човека, като изключвам родителите си. Давам си сметка, че определено това не са хора, с които някога съм израстнала и съм споделяла много, но са хора, с които съм се запознала по “виртуален” начин и… се познаваме вече близо 10 години.
4. В моя абсолютен свят се борави само с факти, не с теории. От около 5-6 години е така и за себе си съм установила, че така светоусещането е по-безболезнено. Имаш факт - или го пускаш по течението, или го заобикаляш някак, или го приемаш. И продължаваш нататък. Спрях да търся обяснения - не винаги обясненията ми носеха покой, така че по-добре без тях.
5. В моя абсолютен свят има много път. И в прекия, и в преносния смисъл… И не мога да си представя да е другояче.
6. В моя абсолютен свят има много (неизказана) емоция, много сантименталности, много ценности, много харизма.
Ще ми се факт да беше и още нещо:
7. В моя абсолютен свят да няма пари - с тях хората имат само проблеми… а в голяма част от случаите - хората, които ги придобиват… се развалят и ме разочароват.
8. В моя абсолютен свят ми се ще да мога да говоря спокойно за всичко без страх, че на някой няма да му хареса това, което казвам. Понякога ми залепва устата да мълча и да стискам зъби. Искам да се науча да говоря за себе си и за “вътре” в мен без да ме е страх от реакцията на евентуалния “слушател”… имам да се уча много в тази посока.
9. В моя абсолютен свят ми се ще да има нещо… което хем го имам, хем го нямам в момента. Какво е то - няма да споделя.
10. В моя абсолютен свят ми се иска да виждам повече усмихнати хора и да слушам за по-малко проблеми.
Сещам се за още няколко неща, но няма да ги споделям тях…
Предавам щафетата на кака ми, на Сандю, Влад, и Froz.
***
Понеже скоро не съм показвала никакви снимки - ето няколко от последния месец:
1. Дъга - снима я Иво, с телефон преди около месец, може и малко повече… качеството не е особено добро, но на живо беше наистина красива.
2. Този трабант си е моя находка… хареса ми арта 
3. А тези са от периферията около Троян - къде точно ми е трудно да кажа, бях с придружител, ходихме до някакво село при някакви клиенти… все едно - красиви места…
4. Плевен. Преди 2 или три седмици. Много мои спомени започват… и свършват там. 7-8 години по-късно (спрямо последната ми визита) пак настръхнах подминавайки табелата за начало на града… седях си настръхнала и потънала в спомени известно време. После… после се появиха хора около мен и… започнах да си складирам нови спомени. Хубав град, да.
5. Боровец. Някое от всичките поточета там. От този уикенд.
6. Първата ни конференция приключи… Оставихме следа. Няма да говоря много, защото не обичам да пиша за работата си тук. Тази снимка си е “бележка” за мен.
Сервиза на Пежо в Люлин е пълен с … некадърници. Ако сте вкарали нова кола там, за рутинен преглед - ще я изкарате “счупена”. 2 пъти до сега колата ми е влизала там, и двата пъти за рутинен преглед. Първия път “забравили” да ми сипят масло => съответно колата прегря и… ме остави по път! Втория път влезе, смениха и горивния филтър и потрошиха някакви маркучи… за което естествено си затраяха, та пак се стигна до пътна помощ.
Та… никога вече няма да припарвам до Пежо - Люлин! В този сервиз не поправят коли, а ги чупят! И нагли на всичкото отгоре…
Прехапах си езика и плюх кръв.
Дали е поличба някаква?
Днес наистина си прехапах езика - слаломирах по завоите на Предела с колата, тананиках си песните от диска, който вървеше, дъвчех дъвка, бях се отнесла много навътре в моите си мисли (те са виновни !!!!)… уцелих някаква неравност и вместо дъвката си сдъвках езика. Заболя ме много, устата ми се напълни. Спрях, слязох и плюх. Плюх кръв.
Ако вместо тая кръв бях изплюла всичко в главата ми…
Вероятно наистина е по-добре да си държа езика зад зъбите.
Не съм фаталист, не съм и суеверна… ама колкото повече “набирам” да “изхрача всичко”, толкова повече мисли се завихрят в главата ми. Сега просто си търся някакво потвърждение на вътрешната ми убеденост (или е страх? или пък знам отговорите? или… знам ли?) че е редно да си трупам и да си трайкам. Ест, това е.