Crazy By Nature

Учим се уж от онези кофти моменти, но истината е… че не от всяка ситуация можеш да извлечеш 100% от това което ще ти е полезно и за вбъдеще.
Знаеш ли какво е да те е страх да си легнеш… в собственото ти легло?
Защото не знаеш какво ще сънуваш… защото не знаеш дали пак ще те обземе чувсвото на паника, защото… защото главата ти ще гръмне. Защото не си спокоен.
Объркала съм нещо фундаментално явно, не знам какво. Знам, че много отдавна е трябвало да пренапиша нещо по моя си сорс, не съм го направила, градила съм върху “старото ядро” и ето на - до ден днешен това старо ядро ми играе лоши шеги и все по-често се случва да спъва желанието ми за по-голяма гъвкавост.

Малкото житейски опит, кой­то имам, ме научи, че никой не е господар на нищо, че всичко е само илюзия - както материалните, така и духовните блага. Всеки, който е изгубил не­що, което е смятал за своя собственост (на мен ми се е случвало, както и на всеки друг, убедена съм!), накрая разбира, че нищо не му принадлежи. Случи ли се да изгубиш нещо, не трябва да спираш да търсиш друго.
Живота продължава…няма да те чака.
Или поне се опитвам да повярвам в последните две изречения.

Постоянно съм ухилена, шегувам се с хората… но истината е, че напоследък ми е много тъжно и пусто. Прекалено много неизказана емоция, прекалено много лоши истории, прекалено тъжни хора около мен, прекалено тъжни развръзки в главата ми, прекалено много… минало.
Страшно е да искаш нещо с цялата си същност и в същото време да знаеш, че е невъзможно да го получиш.
Нищо. Аз пак ще си се хиля.

Понякога искам да имам това, което имам. Да не съм в състояние, в което го нямам. И това ме крепи цяла, не ми дава да се разпадна. Някак си трябва да имам тази увереност, че съществувам. Иначе в един момент просто ще спра.

В последните 3-4 дни се замислям много сериозно дали да не избягам извън България. Няма да ми е лесно. Няма и да ми е комфортно - никога не съм искала да съм навън. Не обичам “чужбина”. Нещо повече - изначално съм против всякакъв вид миграции извън пределите на България.
Имам шанс обаче. И този шанс освен всичко останало би ми дал възможността да започна да градя всичко наново, в съвсем нова среда. Чисто нова черна дъска, на която още никой не е писал и не е трил тебешир. Чисто нов живот. Чисто нови хора. Чисто ново настояще… и бъдеще. Но миналото… миналото… как да го затрия него? Как да направя така, че именно това минало да не ми мъти водата. Винаги всичко е ставало на една голяма каша, която никога не съм успяла да разчистя изцяло. Нали? Дали?… Има моменти, в които ми се иска да върна времето назад и да затрия няколко неща от миналото си, които до ден днешен ми пречат и ме стягат.

И да, въпросът “да бъда или да не бъда” е най-гениалният, задаван някога.

dark bodies floating in darkness
no sign of light ever given
imprisoned in a world without a memory
unconscious, or am i conscious?

публикувано от: Sis ; етикети: лично, мисли, музика, сдух

As I sit here and slowly close my eyes
I take another deep breath and feel the wind pass through my body
I’m the one in your soul, reflecting inner light
Protect the ones who hold you, cradeling your inner child

I need serenity in a place where I can hide
I need serenity, nothing changes days go by

Where do we go when we just don’t know
And how do we re-light the flame when it’s cold
Why do we dream when our thoughts mean nothing
And when will we learn to control

Tragic visions slowly stole my life
Tore away everything, cheating me out of my time
I’m the one who loves you no matter wrong or right
And everyday I hold you
I hold you with my inner child

I need serenity in a place where I can hide
I need serenity, nothing changes days go by
Where do we go when we just don’t know
And how do we re-light the flame when it’s cold
Why do we dream when our thoughts mean nothing
And when will we learn to control

Имам да кажа много неща, но… няма да ги кажа. As usual.
Поредната капка в буркана… и явно има още място в него.
Или пък просто съм търпелив човек.

Ако човек се е засилил към дъното, но не се усеща… може би е по-добре да бъде оставен да стигне сам до най-дълбоката и тъмна точка. Не просто да стигне дъното, а да се удари в него с всичка сила и да отвори очи. За да види. За да усети. За да проумее. За да постои известно време на тъмно САМ. За да усети липсата на светлина, въздух и човек до себе си. И да се събуди. САМ. Да се извади сам от дупката. Малко променен. Малко по-реален. Малко по-нормален. Малко по-брутален. Малко по-здраво стъпил на земята. Малко по-мъдър.
И след това ще се е научил да оценя… и да контролира.

Напрегнато и уморено ми е. Today is not my day… maybe tomorrow

публикувано от: Sis ; етикети: лично, мисли, музика, шизофрения

Преди време Уга ми подхвърли ръкавицата да опиша моя абсолютен свят. Дълго отлагах отговора си не защото нямам време да го напиша, а защото откровено казано ми е трудно да отговоря точно.
И тъй като етикета изисква човек да отговаря винаги, когато му бъде зададен въпрос - ще драсна няколко щрихи, които биха описали донякъде света ми.
1. В моя абсолютен свят почти всичко е забързано - рядко отлагам нещата. Ако няколко неща могат да се свършат сега - то те се свършват сега. Динамиката ми е присъща и колкото по-екстремни са дните ми - толкова по-изпълнени със смисъл ги усещам. Това в служебен план. Иначе - в моя абсолютен свят вече има място за “шляене, мързелуване, излежаване, познати/приятели, бира, музика…” и всичко останало, за което се сетите.
2. В моя абсолютен свят споделянето означава много. Не мога да си представя и един ден, в който около мен да няма нито един човек. И не само това…
Определям се като не особено обичащ да говори за себе си човек, но пък обичам да изслушвам хората и да изразявам мнение. Рядко задавам въпроси или изисквам обяснения за каквото и да било - следвам максимата, че ако някой иска да сподели нещо с мен, то той ще го сподели когато сам реши, не е нужно да питам и да чопля.
3. В моя абсолютен свят има малко хора, за които бих бръкнала в огъня. Броих ги - едва 4 човека, като изключвам родителите си. Давам си сметка, че определено това не са хора, с които някога съм израстнала и съм споделяла много, но са хора, с които съм се запознала по “виртуален” начин и… се познаваме вече близо 10 години.
4. В моя абсолютен свят се борави само с факти, не с теории. От около 5-6 години е така и за себе си съм установила, че така светоусещането е по-безболезнено. Имаш факт - или го пускаш по течението, или го заобикаляш някак, или го приемаш. И продължаваш нататък. Спрях да търся обяснения - не винаги обясненията ми носеха покой, така че по-добре без тях.
5. В моя абсолютен свят има много път. И в прекия, и в преносния смисъл… И не мога да си представя да е другояче.
6. В моя абсолютен свят има много (неизказана) емоция, много сантименталности, много ценности, много харизма.
Ще ми се факт да беше и още нещо:
7. В моя абсолютен свят да няма пари - с тях хората имат само проблеми… а в голяма част от случаите - хората, които ги придобиват… се развалят и ме разочароват.
8. В моя абсолютен свят ми се ще да мога да говоря спокойно за всичко без страх, че на някой няма да му хареса това, което казвам. Понякога ми залепва устата да мълча и да стискам зъби. Искам да се науча да говоря за себе си и за “вътре” в мен без да ме е страх от реакцията на евентуалния “слушател”… имам да се уча много в тази посока.
9. В моя абсолютен свят ми се ще да има нещо… което хем го имам, хем го нямам в момента. Какво е то - няма да споделя.
10. В моя абсолютен свят ми се иска да виждам повече усмихнати хора и да слушам за по-малко проблеми.
Сещам се за още няколко неща, но няма да ги споделям тях…
Предавам щафетата на кака ми, на Сандю, Влад, и Froz.
***
Понеже скоро не съм показвала никакви снимки - ето няколко от последния месец:
1. Дъга - снима я Иво, с телефон преди около месец, може и малко повече… качеството не е особено добро, но на живо беше наистина красива.

2. Този трабант си е моя находка… хареса ми арта

3. А тези са от периферията около Троян - къде точно ми е трудно да кажа, бях с придружител, ходихме до някакво село при някакви клиенти… все едно - красиви места…

4. Плевен. Преди 2 или три седмици. Много мои спомени започват… и свършват там. 7-8 години по-късно (спрямо последната ми визита) пак настръхнах подминавайки табелата за начало на града… седях си настръхнала и потънала в спомени известно време. После… после се появиха хора около мен и… започнах да си складирам нови спомени. Хубав град, да.

5. Боровец. Някое от всичките поточета там. От този уикенд.

6. Първата ни конференция приключи… Оставихме следа. Няма да говоря много, защото не обичам да пиша за работата си тук. Тази снимка си е “бележка” за мен.

публикувано от: Sis ; етикети: мисли, снимки

Прехапах си езика и плюх кръв.
Дали е поличба някаква?
Днес наистина си прехапах езика - слаломирах по завоите на Предела с колата, тананиках си песните от диска, който вървеше, дъвчех дъвка, бях се отнесла много навътре в моите си мисли (те са виновни !!!!)… уцелих някаква неравност и вместо дъвката си сдъвках езика. Заболя ме много, устата ми се напълни. Спрях, слязох и плюх. Плюх кръв.
Ако вместо тая кръв бях изплюла всичко в главата ми…
Вероятно наистина е по-добре да си държа езика зад зъбите.

Не съм фаталист, не съм и суеверна… ама колкото повече “набирам” да “изхрача всичко”, толкова повече мисли се завихрят в главата ми. Сега просто си търся някакво потвърждение на вътрешната ми убеденост (или е страх? или пък знам отговорите? или… знам ли?) че е редно да си трупам и да си трайкам. Ест, това е.

[Ех... Търново... искам!]

публикувано от: Sis ; етикети: глупости, мисли