Crazy By Nature

На този ден трябва да правя курбан!

Днес за пръв път адреналина ми скочи толкова нависоко…

Спокойно, жива съм и съм здрава. Малкия дявол беше… превъртях се на капак 2 пъти и се “приземих” на гуми и… така. И това с 50-60 км в час, по МАГИСТРАЛА, КОЯТО НЕ Е ПОЧИСТЕНА. АБСУРДИСТАН!

За някакви секунди ми мина всичко като на лента - точно както го описват хората. За някакви секунди си дадох сметка, че живота не е тетрадка и не може да се допускат правописни грешки.

Внимавайте! Не мислете само за това, дали си имате вяра на себе си. Мислете за всички останали, в които няма как да вярваме… Мислете и за обстоятелствата, които са извън вас.

И чукнете на дърво!

публикувано от: Sis ; етикети: живот, каскада, катастрофа

Няколко неща за казване.
1. Честит рожден ден на Кипариса Пожеланията си ги отправих по телефона. Нека си остане все същото вечнозелено и дълголетно кипарисче. И да се весели много! Пропуснах да и пожелая повече… време! Времето определено е нещо, което при нея в ОГРОМЕН недостиг

2. Мразя някой да се опитва да ме прецаква. Мразя и някой да си решава проблема с “мълчание” и “покриване”. Ако има неща, които да ме вадят от кожа - то това е едно от тях. Пощръклявам.
Не е трудно да вдигнеш телефона/да напишеш мейл/да си кажеш това, което мислиш в прав текст. Аз самата се имам за безкрайно открит човек и ми се ще хората да бъдат такива спрямо мен. Особено тези, които считам за близки! Особено тези, които ме познават! Особено тези, които прекрасно знаят, че държа на тях и тяхното мнение! Особено тези, които знаят, че могат да разчитат на мен! Още повече, че винаги съм уважавала решенията/мненията им. Обидно е.
Толкова по този въпрос. Не ми се иска да се впускам в подробности, защото не знам какво ще излезе накрая… Най-много този пост да влезе в категорията “Rage”. Просто ми дойде отгоре някой в който безрезервно вярвам да “играе пас”.

3. Пътувах. Последните 2 дни изкарах в София - къде по работа, къде не съвсем.
По този повод ми се ще да покажа нещо, което ме накара да се усмихвам:

Колата, предполагам, е учебна. Иначе за мен този надпис е необясним в натоварено движение. Смях се сама доста дълго време

Заведоха ме на Копитото, в 1 през нощта, при това без да се налага да мрънкам и да настоявам. Просто казах, че искам да видя София от високо и това дойде като идея. Снежен път, снежни дървета, никаква жива душа наоколо. Гледката е невероятна. Може би някой ден ще поискам да видя столицата от високо и през деня, макар да ми беше казано, че ако видя София от същото място денем - ще се ужася.
Нагазихме в снега до коленете, пушихме по една цигара, казах какво ме тормози и кое е нещото, което 2 дни не ми дава покой и … обратно в колата, щата Дружба, топла стая и здрав сън.

Сутринта събуждането беше адреналиново. Бесен човек, който бях запушила паркирайки. Не разбирам обаче кому беше нужен този скандал, при положение, че бях оставила визитки на 4те стъкла, не на последно място не съм го запушила, защото ми е кефнало, а просто нямаше грам място наоколо. Дебил! Чакал бил от 30 минути… ми звънни бе, пън! С тия врясъци дето ги раздаваше в 8.00ч. сам, на паркинга… много сериозно се замислих дали да си преместя колата или да го оставя да си крещи безпомощен. След като слязох и реших да се извиня човешки особено се впечатлих от думите “Ти знаеш ли кого познавам, големи неприятности ще си имаш! И полиция мога да викна”… Викай, so what! Ще ми чукнел стабилно колата… И? Моята е служебна, ти му мисли… Не е нужно да казвам, че добрите ми намерения, свързани с едно простичко извинение за причиненото неудобство се изпариха на момента.
Хората са странни понякога. Не знам дали лудия ритъм ги е направил такива, или от самото си раждане са в това положение, ама тази агресия не е нормална.

4. 2та кола, която печели вниманието ми (след червеното Порше CarreraGT, която ме отнесе на магистралата като бърз влак - малка гара.

Тук също имаше усмивка Малко момиченце, придружавано от баща си изкоментира “Тате, виж каква малка и колко грозна кола има тук!” и многозначителното поклащане на главата на бащата, придружено с промърването на “Малка… и грозна… Да, да!”5. Попаднах на това от снимката по-долу на една уличка, точно срещу НС, до хотел “Радисън”.

Впечатли ме с оригиналността си. Като се сетя колко ключове имам и аз - като Свети Петър съм! Един ден, когато всички те станат безполезни - вероятно ще си направя нещо подобно.

През изминалите дни се замислих и за “уюта” и “сигурността”. Неща, които някак ми липсват от месеци насам. Усетих ги донякъде. Видях, че има места, където ме приемат като нормален човек и не искат нищо от мен, освен един искрен поздрав и усмивка. Видях, че има хора, които въпреки различията между нас успяват да намерят подход и да ме накарат да се чувствам нормално. Споделих всичко, свързано с т. 2, до рев не се стигна, макар да ми костваше усилия.

В заключение:
Иска ми се хората да са ИСТИНСКИ. Иска ми се хората да говорят, не да крият. Иска ми се задам ли въпрос да получавам отговор, независимо какъв.

P.S. Пак ми стана тъжно…

(и последно - снимките не са особено качествени, защото телефона ми толкова може…)

публикувано от: Sis ; етикети: паркиране, път, снимки, София, ферари, честит рожден ден

Студ. Зъзнене. И пак студ.
Декември заплашително приближи… какво ти приближил, направо ми диша във врата.
Всяка година по това време нещо ми става.
Сигурно в мен е проблема - не е възможно целия свят да е крив… по-скоро аз съм му крива.
Отделно дето не усетих как се изтърколиха последните 3-4 месеца - все едно с вълшебна пръчка излетя това време.

Смених цвета на косата си - станах една идея по-червена от преди. Някой ми беше казал, че когато една жена иска да промени нещо в себе си…то, първо започвала с косата. При мен промяна едва ли ще настъпи. В интерес на истината някъде дълбоко в себе си знам, че искам точно това - да променя нещо в себе си. Промених само черупката. Ще ми се някак да се променя цялата и да забравя, че съм се познавала.
Чудно, как ли се чувстват онези с амнезията… Какво ли е да се събудиш голям човек и да не помниш нищичко от досегашния си живот… И какво ли е да се градиш наново. Без минало. Сам.

Изминалите седмици бяха изпълнени с… различни неща. Накратко:
- Отказах предложение за нещо голямо. Уморена съм, изхабена съм и си давам ясна сметка, че не бих могла да се справя наново с развиване на нещо, което развивах и продължавам да развивам в момента. Може би един ден ще съжалявам за пропуснат шанс, но… на този етап си давам ясна оценка, че не бих могла да започна да се занимавам с нещо наново, да го развивам от нулата. Ще продължа да плувам в познати води, с познати хора, с познати проблеми с надеждата един ден цялото това “пътуване” да се превърне в “стациониране”. Знам, че това беше един шанс да се спра на едно място, да се огледам, да имам повече време, да спра да съм почти нон-стоп сама. Ще ми се да вярвам, че това няма да е последния такъв шанс… Дяволски уморена съм и единственото, което ме крепи в момента е почти мъглявата идея за едно по-спокойно и по-стационирано бъдеще, в което няма да ми се налага да правя избор между работа и желание за личен живот.
- Разделих се с хора, които бях превърнала в приятели. Разделих се с хора, с които работех дълго време заедно и с които ми беше приятно да общувам. Не се разделихме за постоянно, но вече няма да са “моите хора”. Не знам защо това е нещо, което малко или много ме спича… Всеки офис, който е бил “мой” и в който съм хвърляла усилия го чувствам като малко дете, чието израстване съм наблюдавала. Радвала съм се на всеки успех, ядосвала съм се на всеки неуспех и на всяка глупост… Дяволско много ще ми липсват градове като Кюстендил, Благоевград, Сандански и Гоце Делчев. Обещавам си, че няма да престана да ходя там - може би не толкова често, колкото до сега, но все пак редовно… Този край на България си има своето очарование и… хората от там ще ми липсват.
- Видях какво е в Пирогов. 1 час там късно в петъчната вечер ме изкара от релси и ще ми държи влага дълго време. Мразя болници. Мразя мизерията там… а Пирогов се води едно от най-добрите ни медицински заведения. Ужас! Да не дава Господ да попада някой там. 1 час ми разби представите за промяна, която уж настъпвала в държавата ни с последните здравни реформи… Запечатах в съзнанието си няколко неописуеми гледки от спешния кабинет… Запечатах в съзнанието си и мизерията в отделението по изгаряния. Не ми се коментира, само чукам на дърво и стискам палци никога, ама никога повече да не ми се налага да попадам там, за нищо на света!

Ще ми се да споделя и няколко снимки от последните дни:
Рилския манастир в 8 вечерта. Пътуването до там беше невероятно. Тези двадесетина километра път в планината по тъмно са неописуеми по това време на годината. Дърветата са бели… не от сняг, от скреж. Сякаш някой с вълшебна пръчка е докоснал всяко едно от тях и го е превърнал в призрак. Чак е малко страшничко. Самият манастир изглежда още по-величествен и по- вълшебен, отколкото денем. Десетките малки лампи, които го осветяват, тишинате и липсата на жива душа по двора го правят сюрреалистично място. Не очаквах да е отворен по това време, но останах приятно изненадана. В църквата имаше вечерна молитва… беше толкова тихо навсякъде, че в двора се чуваха “песните” на мъжете в расо… Сега като се сетя пак ме побиват странни тръпки и цялата ми кожа настръхва. Не съм вярваща - винаги съм го твърдяла, но определено това място е някак… странно и пълно с някаква енергия.

*****
Следващото е Рупите - уникално място. Няма да показвам храма на Ванга - вече съм го показвала. Това, което харесвам на Рупите е самото място, скалите, изворите… изобщо всичко наоколо. Пейзажа там все едно е рисуван с върха на четката на някой изкусен художник. Уникално място, както казах, с уникална природа.

*****

Вярвам, че важните неща не остават в паметта, а в сърцето.
Днес беше поредния понеделник. Мразя понеделници…
Чехов беше писал в “Чайка” следното:
“Мълчи, за да носиш кръста си”
Мда… тук се почесвам многозначително.

Hey, what’s happened to our lives?
When did you and me forget how to have a good time?
And we gotta get back to the life
That we forgot ‘cos we got too much on our minds

Толкова много искам пак да сменя ритъма за 2 дни и да съм някъде далеко от обичайната си среда, че… бих преместила планини, за да се случи това.

P.S. Искаше ми се да напиша нещо дълго. Имам толкова много неща за казване и разказване, а някак ми бягат думите. Някога в писането намирах облекчение - пишех и ми олекваше. Пишех и писмата ми стигаха до получателя по един или друг начин. Това някак си ме успокояваше, знаех, че не задържам нищо в себе си и съм открита. Сега няма от кого да се крия, няма на кого да пиша писма, а някак… не ми е спокойно.
Някога писането беше най-доброто ми убежище. Сега не съм сигурна че е така.
Имам толкова много неща в главата си, които искам да споделя, а не знам как. хЪх, затъпявам, посибЪл…

публикувано от: Sis ; етикети: лично, път, работа, снимки

2 седмици не са много време…
А имаше месеци, в които пишех много тук. Е, явно наистина нещо ме стяга за гърлото (разбирай като “трудно ми е да споделям вече”) или пък времето реално не ми стига.
Не мога да се съсредоточа от 2 седмици. Защо? Може би ще си отговоря сама на тоя въпрос в края на постинга…
В предходния пост обещах в настоящия да има повечко снимки - спазвам обещаното.
За отпуската, хм - свърши!
Е, успях да се помотая доста - основната ми дестинация беше Варна, но преди това минах през Габрово да си видя роднините. Преди да се засиля към Варна бях за 2 дни на гости на Пирин и Радина в с. Буря - невероятно място! Препоръчвам го на хора, които искат да избягат от всекидневната суета на града и да се забият в тихо и приятно място с усмихнати хора.

Толкова за Буря - идете и вижте, струва си
Във Варна изкарах една седмица - и там се размотавах доста… Последните дни си правих самотен трип до нос Шабла, минах през Каварна, през Камен бряг, Тюленово, Русалка и някакви други, забравени от Бог села… По пътя нямаше никакви коли…

Нос Калиакра. Времето беше адски студено, духаше зверски вятър, но разходката си струваше - още едно място, на което ако не сте ходили - идете! Има някаква странна атмосфера там, мен лично ме обзе някакво невероятно спокойствие…

При залез слънце - къмпинг Топола говори ли ви нещо? Страшно близо е до Каварна А плажа без пясък можете да пробвате в Камен бряг.

Шабла - фара. Нямаше жива душа там, посред бял ден! Само аз, колата ми и едно бездомно куче на пътя… Дори рибарското селище беше празно…
И Глен Хюз на блока - къде може да се види ли - в Каварна! Там на всеки блок има по една огромна рисунка на някое рок величие.

Варна - на входа на Морската градина тези графити ми хванаха окото.

Добрич - стария град. Всеки стар град си има своята часовникова кула, която ааадски много прилича на всички останали часовникови кули, на които попадаме.

Не си спомням къде точно попаднах на този кладенец, но определено, за разлика от часовниковите кули, се отличава от масовата картинка, която изниква в главата на всеки човек при думата “кладенец”. Сигурна съм, че и надписа на тази стена също не е често срещан

И накрая - Велинград, гледката е от панорамния бар на хотел “Бор”, в същия град. Хотела си го бива, но града като цяло за мен е скучен и твърде малък.

П.С. Нещо… пак не събрах сили за писане.
Next time. Просто трябва да си подредя кашата, да овладея емоциите от последните дни, да стъпя на земята…

публикувано от: Sis ; етикети: relax, лично, път, снимки