На върха на езика ми
19 юни 2008 (четвъртък) 22:11, автор: SisПазя непокътнати няколко неизказани мисли. Прибирам се в хотела тази вечер, вечерям сама в леглото си и се опитвам да ги подредя.
Написах много неща, след това ги изтрих. Писах и трих доста време. Всичко е на върха на езика ми.
Kогато ми се насъбере така, мислите ми се издуват, издуват и когато посегна да ги подредя, да ги разкажа, те се пукат и всичко отлита. А мислите са там горе, в главата ми. Блъскат се една в друга. Създават непоносим шум. Не спя. Не говоря, а искам. Мамка му, как само ми се иска да говоря за всичко онова отгоре, в главата ми.
От доста време самоконтрола, който съм си наложила не ме е предавал. Не знам какво се случва, но чувствам, че го губя - самоконтрола. С него не ме е страх. Знам всичко, преценявам, сигурна съм във всяко нещо, което кажа… бях сигурна и във всяка ответна реакция - каква ще е, още преди да я видя.
По-трудно е отколкото мислех. Всъщност не знам дали въобще съм мислила за това… За кое? Ми… на върха на езика ми е.
Човек, седнал сам в заведение. Тази гледка винаги ме е смразявала. Безкрайно тъжна и самотна. Явно това е нормално. Хората бързат. И на мен ми се случи дори. Просто гледах… Хората бързат.
Искам да променя нещо… някак. Как?
Толкова ми е трудно, когато не мога да говоря. Понякога имам чувството, че ще отвикна да изговарям думите. Усещам как се превръщам в огромна бяла риба с едри очи. Защо те не могат да плачат? Само се оглеждат тъжно в океанските дълбини…
Преди някой успяваше да изкара всичко това от мен. Сега съм се “задръстила” от една камара глупости в главата и още една камара чуденки как и какво да променя и има ли смисъл от промяна и… куп други неща.
Понякога пиша писма мислено, които никога не изпращам писмено.
Когато преди гледах изгрева - знаех какво виждам и какво искам. Сега, като гледам залеза - знам какво виждам, знам и какво искам… и е на върха на езика ми, ама не се отскубва от там.
А искам да го махна от себе си, защото ми тежи.
Мисля да се приспя с “Ефекта на пеперудата”… не знам кой край на филма ще предпочета да гледам.
Знам само, че понякога ми се иска да мога да отскачам в миналото си, да поправям нещо и да знам, че няма какво да ми мъти главата в бъдещето.
Защо така не мога да си намеря място в “сега”…
Fuck - пак изтрих нещо… защо бе, защо всичко ми се губи в момента, в който искам да го изкарам от себе си… Място не мога да си намеря вече.
20 юни 2008 в 9:36
Сам не означава самотен
You are never lonely if you like the person you are alone with. Хората са самотни и в големи компании.
Хиляда пъти ти се каза: много ненужни ядове си създаваш и много излишни нерви фърляш, ма като ти е дървена главата и не увира…
27 юни 2008 в 19:18
Човек, нормално за всеки човек е да изпадне в дупка.
На мен ми се е случвало поне 100 пъти до сега.
Това ни е проблема на нас хората, заради многото излищни глупости и забързаното вълче ежедневие изпущаме брънката за най-важното, а именно да обръщаме малко повече внимание на чувствата и емоциите си а не да ги подтискаме дълбоко в себе си, което води до дупка като твоята.
Поздрави - Мишо
30 юни 2008 в 15:12
А аз пък си мисля, че специално в моя случай факта, че не обръщам кой знае какво внимание на чувства и емоции ме крепи що-годе цяла. Останалото никога не ме е водило до нещо добре - поне от досегашния ми житейски опит.
… не че в момента ми е комфортно в черупката… не.
Вероятно това е нищо повече от период, в който ми е писано да си мрънкам без никой да има идея какво става в тиквата ми.