Много съжалявам, но не искам да ставам император. Това не е моя работа. Не ми се ще да управлявам или да завоювам която и да било страна. Иска ми се да помагам на всички, доколкото е възможно - евреи, неевреи, негри, бели.
Всички искаме да си помагаме един на друг. Така са устроени човешките същества. Искаме да живеем не чрез нещастието,а чрез щастието на ближните си. Не искаме да се мразим или презираме един друг. В света има достатъчно място за всички. А добрата земя е достатъчно богата, за да изхрани всички ни.
Животът може да бъде хубав и свободен, но ние сме се заблудили. Алчността е отровила човешките души, обградила е целия свят с барикади от омраза и сляпо ни е хвърлила в нещастия и кръвопролития. Открихме тайната на бързината, но станахме зависими от нея. Машините, които създават нашето благоденствие ни оставиха да гладуваме. Знанието ни превърна в циници. Разумът ни направи груби и жестоки. Мислим прекалено много,а чувстваме твърде малко. Ние имаме повече нужда от човечност, отколкото от машини, имаме повече нужда от милосърдие и доброта, отколкото от разум. Без тези качества животът ни ще бъде низ от насилия и всичко ще бъде загубено.
Самолетът и радиото ни сближиха. Самата същност на тези открития е зов за доброто в човека, зов за всемирно братство, за нашето единство. Ето и сега гласът ми стига до милиони хора из целия свят, до милиони отчаяни мъже, жени и малки деца, жертви на една система, при която невинни хора се изтезават и хвърлят в затвора. На онези, които могат да ме чуят, аз казвам: “Не се отчайвайте! Нещастието, което ни е сполетяло, се дължи единствено на временното господство на алчността, на ожесточението на хора, които се страхуват от прогреса на човечеството. А омразата към хората ще премине, диктаторите ще умрат и властта, която те са отнели от народа, ще се върне на народа. И докато има хора, готови да умрат, свободата никога няма да загине.
Войници! Не се предавайте на тези зверове, които ви мразят, превръщат ви в роби, командват вашия живот и ви казват какво да правите, какво да мислите и какво да чувствате! На хората, които ви обучават, карат ви да гладувате, отнасят се с вас като с говеда и ви използват за пушечно месо! Не се оставяйте да ви командват тези ненормални хора, хора-машини с мозъци-машини и сърца-машини! Вие не сте машина! Вие сте хора! В сърцата ви блика любов към човечеството! Не мразете никого! Мразят само хората, които никой не обича, хората, които са ненормални!
Войници! Не воювайте за робството! Борете се за свобода! В седемнадесета глава от евангелието на Лука се казва, че царството небесно е в самия човек - не в един човек или група хора, а във всички хора! Във вас, в народа е цялата власт - властта да се създават машини. Властта да се създава щастие! Вие, народът, имате възможността да направите живота красив и свободен, да го превърнете в чудно приключение. Затова нека в името на демокрацията да се възползваме от тази власт и да се обединим! Нека се борим за един нов, хубав свят, който ще даде на хората възможност да работят, на младежите - бъдеще, а на старците - сигурност.
Обещавайки подобни неща, на власт са се издигнали тирани. Но те лъжат! Те не изпълняват обещанията си. Те никога няма да ги изпълнят. Диктаторите освобождават себе си, но поробват народа. Нека сега да започнем борба за освобождаването на света, да премахнем преградите, издигнати между нациите, алчността, омразата и нетърпимостта. Да се борим за един свят на разума - свят, в който науката и прогресът ще създадат щастие за всички ни. Войници, да се обединим в името на демокрацията!
Ханна, чуваш ли ме? Където и да си, вдигни очи! Вдигни очи, Ханна! Облаците се разпръсват! Слънцето се показва! Ние излизаме от мрака в светлината! Ние влизаме в един нов свят - един по-добър свят, в който хората ще се издигнат над алчността, омразата и жестокостта. Вдигни очи, Ханна! Душата на човека се сдоби с крила и той най-сетне започва да лети. Той навлиза в дъгата, в светлината на надеждата. Вдигни очи, Ханна! Вдигни очи!
Понякога имам чувството, че колкото повече пазим лозето, толкова по-напечено става.
Обзело ме е едно безсилие.
Аз че съм хаотична - хаотична съм… ма поне хаоса си е мой и си се оправям перфектно сама в него. Обаче когато хаоса е мащабен и моя хаос е бутнат в други няколко такива - тогава вече тотално потъвам и се загубвам. Изпускам му края. Ритвам всичко. Като пате в калчища съм… Не се сещам за други синонимни изречения, ама основната ми идея е такава.
Глупаво е да се захващаш да правиш нещо, без да имаш ясна представа за отговорите на 3 основни въпроса:
- какво правиш?
- как го правиш?
- защо го правиш?
Глупаво е днес да искаш едно, утре друго, без да си завършил първото. Глупаво е всекидневно да променяш задание. Правиш нещо, когато имаш отговор на трите въпроса.
След тия три въпроса обикновено трябва да има още един:
Ако целта е да улесня себе си - ОК, НО дали с това мое улесняване не натоварвам хора, които и без това са натоварени?
Още по-глупаво е да седиш и да се усещаш като глас в пустош - и да говори, и да не говориш - все тая.
Някак си не съм тип “ЩРАК!!!!”. Не мога да се метна в нещо просто така, ако това нещо е свързано и с хиляда други човека. Ако засяга само мен - ок, аз съм си с глава в стената, НО когато засяга и куп други хора - тогава трябва да помисля…
И ако на мен ми е лесно - значи ли и че на другите им е лесно…
Просто си мрЪнкам, уф!
Днес нещо не съм наред…
Long time no seen…
Загубих си музата за писане. Който я намери - веднага да ми я върне!
Спомням си моментите от “преди” - онова “преди”, в което пишех като обезумяла където ми попадне - по чинове, по тетрадки, по касови бележки, по салфетки, по хвърчащи листи. Ех! Май тогава още не се бях пристрастила към клавиатурите и тъпо и упорито си пишех писма по начина, по който се пишеха “едно време”. И не само писма. Някъде в бюрото ми в Стара Загора, че и из къщата в Габрово, все още се мотат едни тетрадки (5 или 6 броя бяха), голям формат, в които има изписани толкова много неща, чеее…. Признавам си, тия тетрадки ме е страх да ги отворя и да ги препрочитам, защото там вече призраците са много. И си седят затворени между дебели корици. Призраци от преди повече от 10 години, хехе…
Както и да е, не това беше идеята 
Първо да съобщя на народа, който се вясва чат-пат из тоя блог, че кака ми starly взе че се хвана на хорото на блогърите. Ако някой проявява любопитство - може да види какви ги говорят мишките в главата и точно ТУК.
Дано е по-редовна от мен в момента И по-позитивна.
Следва… следват снимки от едно уникално за мен място - Рилския манастир.
Ходила съм там и преди време. Уникално! Е, сега беше топло, беше фраш с народ, миришеше на мекици… Но все така хубаво. Снимките са от преди 2 или 3 седмици (по бегли спомени), мотахме се до там с каката, с идеята да не виждаме никой познат и да избягаме за малко от София.
Жалкото е едно - че и там е взело да става комерсиално.
Изкарах 2 приятни и ползотворни дни в Хисар - месечна среща с колеги… Имах възможността да се видя с хората, с които общувах ежедневно по телефона преди да се преместя в София (и сега общуваме, ама през ден 
) Стоян не го бях виждала от цифра време и му се радвах като на билет за Whitesnake Прехвърлих си лентата назад и … ами порастнали сме за 2 години в тази компания - нямаме нищо общо с плахите млади хора, които бяхме в началото, когато създавахме нещата на принципа на пробата и грешката и на… вярата! Сега пак сме млади (мечтииии и заблудииии), но сме смели. И отстояваме мнението си. И знаем цената си. Станали сме страшно уверени в себе си… израстнахме, мда… Абе то това си е отделна тема за писане - “Аз “преди” и “след” Изи”
Та, престоя в Хисар не беше скучен. Имах възможност да отскоча до Старосел - намира се на не повече от 15 км от градчето, има хубав път до там За жалост нямах шанса да влезна в могилата - беше затворена за посетители след 17.00. За сметка на това процепите между скованите набързо дъски на импровизираното подобие на шатра бяха достатъчно големи, че надничайки през тях да видя това, което ме интересува. Снимки на самата шатра не направих - не си струваше, но пък имах други попадения, като например следната гледка към долината…
Цветовете бяха неповторими!
А такава антика за последен път видях като дете, когато баща ми ме вкара с него в поделението, в което работеше. В този камион се оказа, че живее… охраната!!!
Много народ ме пита как се чувствам в момента. Ами отговора не е кратък, не е и еднозначен.
Преместих се в новата квартира! В Стрелбище съм, на кръстовището на бул. България с ул. Гоце Делчев. Лесно място, удобно - на 5 минути от НДК с кола, на 20 - 30 мин. (ако карам по междублоковите пространства) от “Люлин” (където се намира офиса ми). Силно се надявам да не ми се налага да си пренасям скоро багажа нанякъде… Квартирата не е никак лоша, прилично обзаведена, едновременно просторна и уютна… чувствам се като удома си (то аз май и на гости като ходя се чувствам така). С Петя си живеем в мир и разбирателство Имаме си една голяма стая, в единия край е обособен кухненски кът+трапезария, в другата част - хол. Имаме “читалня” - така поне твърдеше хазайката ни. В момента “читалнята” е нещо като… и аз не знам какво, ама там стои дъската за гладене, ютията, сушилник, шкаф пълен с празни кутии (от пренасянето)… Имаме си 2 ОГРОМНИ спални, баня, тоалетна и т.н. Добре е! Имаме си и портиер на входа, което за параноик като мен е огромен плюс! Има и видеокамера на входа - ако портиера го няма и ми звъннеш от звънците долу, за да ти отворя - преди да направя каквото и да било ще те видя на малкия монитор, който е монтиран над входната ми врата! Гъзария! Сигурност му е майката Другия плюс е паркинга - има си паркинг, с бариера, на който паркират само коли на живущите в блока. Към момента този паркинг си седи полупразен, та поне нямам дилеми от рода на “къде, по дяволите (!!!!), да паркирам”, каквато дилема обичайно ме спохожда отивайки в центъра.
Дали ми харесва това, което правя сега - да. Импонира ми. Аз така или иначе все чопля и нищя нещо - сега поне се опитвам да го правя професионално. Плюсове и минуси - много, няма да ги изреждам. Едно обаче е безспорно - далеч по-спокойно ми е и далеч по-нормално живея.
Останах малко далеко от хората си обаче… Някак… уж щях пак да съм близо до тях, а на практика не е така. Мислех си и че ще ги виждам понякога - май и в това съм се лъгала… Все си мислех, че идвайки в София това не означава, че никога повече няма да пътувам и да виждам хората от офисите из страната. Бях си изградила представа, че поне веднъж месечно ще се налага да ходя някъде… Уви 
Липсват ми - ето това е истината. Забила съм се в този софтуеър и… хората остават доста далеко. А ми се иска някак да ги избутам по-напред.