И преди съм споменавала Учителя. Попаднах на горното случайно, но ми хареса и… за да не се налага да ръгам пореден линк в буукмаркс - реших да си го “архивирам тук”.
Напоследък си мисля само за едно нещо. И това, което ми пречи да съм ОК е че не мога да го споделя с когото трябва. Мисленето де, не друго.
И пак не мога да говоря на моменти. Хем ми се мълчи, хем си имам добро извинение в лицето на ларингита, който си ме навестява в студените месеци.
Обаче знаеш ли, чудя се дали умишлено избягваме да говорим с теб, избягваме да се виждаме, избягваме контакта… всичко. Знам, че ще го прочетеш това. Знам и че ще си замълчиш. Пак.
Е, не те разбирам. Ама никак.
Някак трудно ми е да разбера… а аз нали винаги търся под вола теле - so, help!
Ако не ти - някой друг! Въобще… аз ли съм се побъркала или света? От кога хората нямат време за общуване? Или желание? От кога сме твърде заети за всичко? От кога избягваме неудобните въпроси/отговори?
Продължавам да се вбесявам на тишината. Продължавам да не намирам обяснение за тези, дето са “пас”. WTF… толкова ли е трудно просто да изплюеш камъка?
Отделно от това по-горе - Hate me, it`s OK.
Етикети: Йода
December 24th, 2007 at 1:57
Въпрос на навик е. Който загубихме постепенно и без да се усетим. И вероятно няма да си го възстановим, освен ако не стане нещо страшно с всички ни. Всъщност то ще стане, лошото е, че отново ще е постепенно и без да се усетим.
Това не е песимизъм; просто инерцията, която сме набрали е твърде голяма, за да предотвратим катастрофата. А има друг път - да се спасяваме на малки групички. Насила, ако трябва, да търсим близост с другия, да не отвръщаме уплашено поглед, да провокираме своята и чужда автентичност. Сковани сме от страх да не се оголим, а тъкмо от това има нужда човекът срещу нас - от нещо живо, мърдащо и топло. Отричаме му път към нас, така обричаме и собствените си копнежи. А после плачем за споделяне.
Преодоляването на срама не е проста задача. Това е битка за спасението на човечността. И като всяка битка е съпътствана със свръхмерни усилия, кръв и болка. Защото се биеш със страшен враг - собствената си глупост. Просто като бял ден - живот или смърт. И то смърт бавна и мъчителна, изпълнена с отровен живот, самоненавист, осакатена любов и много инфаркти, инсулти и тромбове.
Да, адски трудно е да изплюеш шибаният камък!
December 26th, 2007 at 0:46
А всъщност всичко има реалният шанс да бъде толкова … просто.
И сякаш нещата си ги правим сложни самите ние, при това съвсем умишлено…
Сещам се за един стар лаф, че “колкото повече опознавам хората, толкова повече ми се иска да съм животно”…