Студ. Зъзнене. И пак студ.
Декември заплашително приближи… какво ти приближил, направо ми диша във врата.
Всяка година по това време нещо ми става.
Сигурно в мен е проблема - не е възможно целия свят да е крив… по-скоро аз съм му крива.
Отделно дето не усетих как се изтърколиха последните 3-4 месеца - все едно с вълшебна пръчка излетя това време.
Смених цвета на косата си - станах една идея по-червена от преди. Някой ми беше казал, че когато една жена иска да промени нещо в себе си…то, първо започвала с косата. При мен промяна едва ли ще настъпи. В интерес на истината някъде дълбоко в себе си знам, че искам точно това - да променя нещо в себе си. Промених само черупката. Ще ми се някак да се променя цялата и да забравя, че съм се познавала.
Чудно, как ли се чувстват онези с амнезията… Какво ли е да се събудиш голям човек и да не помниш нищичко от досегашния си живот… И какво ли е да се градиш наново. Без минало. Сам.
Изминалите седмици бяха изпълнени с… различни неща. Накратко:
- Отказах предложение за нещо голямо. Уморена съм, изхабена съм и си давам ясна сметка, че не бих могла да се справя наново с развиване на нещо, което развивах и продължавам да развивам в момента. Може би един ден ще съжалявам за пропуснат шанс, но… на този етап си давам ясна оценка, че не бих могла да започна да се занимавам с нещо наново, да го развивам от нулата. Ще продължа да плувам в познати води, с познати хора, с познати проблеми с надеждата един ден цялото това “пътуване” да се превърне в “стациониране”. Знам, че това беше един шанс да се спра на едно място, да се огледам, да имам повече време, да спра да съм почти нон-стоп сама. Ще ми се да вярвам, че това няма да е последния такъв шанс… Дяволски уморена съм и единственото, което ме крепи в момента е почти мъглявата идея за едно по-спокойно и по-стационирано бъдеще, в което няма да ми се налага да правя избор между работа и желание за личен живот.
- Разделих се с хора, които бях превърнала в приятели. Разделих се с хора, с които работех дълго време заедно и с които ми беше приятно да общувам. Не се разделихме за постоянно, но вече няма да са “моите хора”. Не знам защо това е нещо, което малко или много ме спича… Всеки офис, който е бил “мой” и в който съм хвърляла усилия го чувствам като малко дете, чието израстване съм наблюдавала. Радвала съм се на всеки успех, ядосвала съм се на всеки неуспех и на всяка глупост… Дяволско много ще ми липсват градове като Кюстендил, Благоевград, Сандански и Гоце Делчев. Обещавам си, че няма да престана да ходя там - може би не толкова често, колкото до сега, но все пак редовно… Този край на България си има своето очарование и… хората от там ще ми липсват.
- Видях какво е в Пирогов. 1 час там късно в петъчната вечер ме изкара от релси и ще ми държи влага дълго време. Мразя болници. Мразя мизерията там… а Пирогов се води едно от най-добрите ни медицински заведения. Ужас! Да не дава Господ да попада някой там. 1 час ми разби представите за промяна, която уж настъпвала в държавата ни с последните здравни реформи… Запечатах в съзнанието си няколко неописуеми гледки от спешния кабинет… Запечатах в съзнанието си и мизерията в отделението по изгаряния. Не ми се коментира, само чукам на дърво и стискам палци никога, ама никога повече да не ми се налага да попадам там, за нищо на света!
Ще ми се да споделя и няколко снимки от последните дни:
Рилския манастир в 8 вечерта. Пътуването до там беше невероятно. Тези двадесетина километра път в планината по тъмно са неописуеми по това време на годината. Дърветата са бели… не от сняг, от скреж. Сякаш някой с вълшебна пръчка е докоснал всяко едно от тях и го е превърнал в призрак. Чак е малко страшничко. Самият манастир изглежда още по-величествен и по- вълшебен, отколкото денем. Десетките малки лампи, които го осветяват, тишинате и липсата на жива душа по двора го правят сюрреалистично място. Не очаквах да е отворен по това време, но останах приятно изненадана. В църквата имаше вечерна молитва… беше толкова тихо навсякъде, че в двора се чуваха “песните” на мъжете в расо… Сега като се сетя пак ме побиват странни тръпки и цялата ми кожа настръхва. Не съм вярваща - винаги съм го твърдяла, но определено това място е някак… странно и пълно с някаква енергия.
*****
Следващото е Рупите - уникално място. Няма да показвам храма на Ванга - вече съм го показвала. Това, което харесвам на Рупите е самото място, скалите, изворите… изобщо всичко наоколо. Пейзажа там все едно е рисуван с върха на четката на някой изкусен художник. Уникално място, както казах, с уникална природа.
*****
Вярвам, че важните неща не остават в паметта, а в сърцето.
Днес беше поредния понеделник. Мразя понеделници…
Чехов беше писал в “Чайка” следното:
“Мълчи, за да носиш кръста си”
Мда… тук се почесвам многозначително.
Hey, what’s happened to our lives?
When did you and me forget how to have a good time?
And we gotta get back to the life
That we forgot ‘cos we got too much on our minds
Толкова много искам пак да сменя ритъма за 2 дни и да съм някъде далеко от обичайната си среда, че… бих преместила планини, за да се случи това.
P.S. Искаше ми се да напиша нещо дълго. Имам толкова много неща за казване и разказване, а някак ми бягат думите. Някога в писането намирах облекчение - пишех и ми олекваше. Пишех и писмата ми стигаха до получателя по един или друг начин. Това някак си ме успокояваше, знаех, че не задържам нищо в себе си и съм открита. Сега няма от кого да се крия, няма на кого да пиша писма, а някак… не ми е спокойно.
Някога писането беше най-доброто ми убежище. Сега не съм сигурна че е така.
Имам толкова много неща в главата си, които искам да споделя, а не знам как. хЪх, затъпявам, посибЪл…
и супер много от нещата, на които преди не отдавах значение… сега ми липсват
