Заспиване - около 2.30.
Събуждане - в 4.25. СТУД, нечовешки!
Скачам си в пантофите и се увивам в хавлията.
На път за банята минавам и пускам кафемашината.
Баня.
Кафе + няколко цигари за закуска.
В 5.20 излизам от апартамента. Още по-голям СТУД.
Къде си оставих колата снощи? Аха… Мятам се на нея.
В този ранен час улиците в Пловдив са празни - няма коли. Но пък всички онези нещастни хора без дом са вече на улицата… те перманентно са си там. Спирам до една баничарница с идеята да си взема още едно кафе в колата. Докато чакам лелката да го направи съзирам на 2 метра от мен един такъв човечец - клекнал, увит в някакви скъсани парцали и… БОС! Краката му бяха ужасни на… цвят. Почувствах някак гузна - чиста, облечена в костюм, с обувки на 2 дни, с хубава кола, седяща и чакаща там сутрешното си кафе. Запалих цигара - човечеца мигновено живна: “Не мачкай фаса накрая, дай ми го”. Дадох му кутията си - имаше още 4/5 цигари вътре. Трудно ми е да опиша радостта, която се изписа на лицето на бездомника. Кафето ми стана готово - взех си го, поръчах още едно, взех една баница и му я подадох. Питах го от къде е - “От тука съм си. На 72 години съм и все тука съм живял”. Питах го от кога живее така - “От близо 15 години”. Стана ми още по-тегаво… Питах го за децата му - “В чужбина. Двама сина имам, много са учени, заминаха преди…” Гледах го и се чувствах ужасно - исках да направя нещо за този човек, но не направих нищо - дадох му само кутия с 4/5 цигари, едно кафе и една баница. Пожелах му лек и усмихнат ден, а той “Здраве, момиче, здраве и много сили, за да понесеш всичкo, коeто ще ти се изпречи”… и се усмихна.
Метнах се пак в колата, пуснах си Металика с “One” и хукнах по пътищата. За момент бях забравила дори накъде съм тръгнала.
После магистралата… Тук е момента да спомена, че някога излизайки на магистралата карах бясно с идеята да “излея всичко от себе си” и това ми помагаше до един момент. Вече не ми. Сега пак карам бясно, но това вече не ми действа разпускащо. Нон стоп гоня някакво разписание, нон-стоп се надпреварвам с времето и нерядко то ми се изплъзва.
Пътя от точка А до точка В - изминат. Какво следва? Работа. Срещи. Преговори и парламентьорство. Проблеми, които трябва да реша… Колко е часа? О Боже, закъснявам! До скоро.
Следва пътя от точка В до точка С. Отново влетяване в последния момент на мястото на срещата, отново ме запознват с проблем, чието решение е оставено на мен…
До края на деня трябва да съм намерила решение на тези “проблемчета”.
Междувременно телефона ми не спира да звъни:
“Продажби”
“Забави”
“Нови проекти”
“Мисли за приоритетите, остави останалото!”
“Гледа ли какво казаха за нас по Нова ТВ сутринта?”
“Какво става с втория офис в Пловдив и нещата в Асеновград”
Разчеквам се - буквално. Опитвам се да балансирам не с една, не с две, а с поне пет дини под мишниците! Не съм сигурна, че успявам…
Работа, работа, работа, работа… искам време и за нещо лично най-после!
Мога да продължа дълго да разказвам в колко часа какво съм свършила, но е излишно.
В 21.30 благополучно съм си в квартирата.
Студ пак - докато се затопли с тоя радиатор…
Хладилника е празен - за пореден път забравих да мина да взема някаква храна.Вътре се мъдрят 1 кутия натурален сок, 1 шише мента и 1 шише спрайт - усмихвам се, сещам се за малкото лични неща, които са се случили през последните 2 месеца и приятни мисли нахлуват в главата ми. Затварям хладилника и със затварянето си заминават и за малко нахлулите приятни спомени. Welcome to reality!
Сега седя и се чудя. Чудя се ядосана ли съм тази вечер, та да псувам… или съм тъжна, та да плача…
Реших! Ядосана съм! Мамка му – тоя път ме ядосаха! Майната му на всичко и всички. Майната ви! Майната ми и на мен! Ха, искате да удряте ли!? Да ме съборите, търкаляте с ритници из калта?… Давайте ваш’та мама… Ето ям, ям пръст с кръв от носа си. Ето, поглъщам я. Ето. Бийте, бийте още. Като си тръгнете обаче ще стана. Ще стана и ще оближа подутите си, разкървавени устни. И ще се засмея, мамка ви! Ще се засмея…
…
Или не… изглежда съм просто тъжна. И май сърцето ми просто плаче. Плаче за изпуснати мигове, за разпилени мечти. Чувствам тъгата като студа навън - няма как да не го усетя. Затварям си очите и за момент си казвам, че съм сляпа. Вече съм сляпа. И вървя сляпа, напосоки… Вървя, някой старателно прикрива следите ми, за да е сигурно, че никой няма да ме намери такава. Защото не мога да си позволя някой да ме види “такава”, някой да ме познава “такава”
Говори ми се. Толкова много ми се говори с някой, че ме обзема лудост. Сега просто искам да говоря, без да чакам мнение или отговор или каквото и да било. Искам да има кой да ме слуша и само от време на време да кима с глава. Ей така - искам просто да знам, че има кой да ме чуе.
Полудявам.
Сетих се за хладилника - отивам да го отворя и пак да се усмихна. А може и да си налея, устата ми и без това има нужда да се разлепи от непрестанното мълчание…
Не съм…
И тъжна не съм!
Ядосана? Не!
Полудявам, твърде вероятно.
Говори ми се…
October 17th, 2007 at 9:38
Блогът е разговор, а определено някой те слуша. Честно казано, харесва ми какво пишеш поради факта, че е различно от позитивизма, обществената активност и други все приповдигнати теми, които ме карат да се чувствам зле затова, че ми идват на ум само песимистични неща за писане. Имам чувството, че в днешно време е грях човек да си признае, че нито е толкова щастлив, нито е толкова силен, колкото изглежда. И не знам защо така се получава в живота, но в трудните моменти май винаги си сам или поне все ти се говори с някого, а то няма с кого…
October 17th, 2007 at 11:05
Намери си хора-батерии, ама от ония зареждаемите. Или места-батерии, или ситуации-батерии, ама ситуациите и местата май бързо се изхарчват (e.g. бясното каране). И най-гениалната и велика машина не мож да бачка без енергия.
October 17th, 2007 at 18:05
Здравей, не знам коя си, с какво точно се занимаваш и прочие. Натъкнах се на твоя блог, докато гледах този на Борисов. Но така като чета и ти си един от многото хора, който нямат време да се усмихнат, но за сметка на това имат висок стандандарт на живот, за който всички, с по -нисък им завиждат. И никой от тия зависливци, не пита ‘ а какво ти взима на теб всичко това?’. Те виждат само хубавата кола, пълното протмоне, хубавите дрешки и прочие. Да ти кажа, честно последните 6 месеца са пълно противоположни на целия ми предишен живот. Преди и 2 лв ми се струваха много пари, сега 6 лв за обикновен обяд ги няма за нищо. Но никой не пита, че не мога да се наспя като хората, нали? Както и да е, важната не съм аз, в случая си ти. Аз винаги съм смятала, че трябва да се занимаваш с нещо, което те кефи, а останалото … останалото е за останалите. Попитай сама себе си - искаш ли да правиш нещо друго? искаш ли да зарежеш всичко до момента и се захванеш с него , мизерно платено, но за сметка натова “ти” да си си най - важната? Защото в крайана сметка - многото работа, която ти взима всичко, ти носи и много пари. Ако си се кефиш, на това което правиш никога, няма да ти мине през ума да спреш, колкото и да ти е кофти в моменти, като този . А за моменти като този - лекувай си психиката - спи, чети книга, гледай филм, медитирай, вземи си мини зайче (гледат се лесно - нямат нужда по да си много време с тях, а в същото време са пухкави, сладки и т.н), котка или каквото и да е там лесно гледащо се животно (не и куче - искат много грижи и по цял ден да си с тях), така няма да се чустваш никога сама, и ще имаш на кой да говориш
Намери си мъж/жена (ако си нямаш де). Абе намери си нещо, което винаги да те радва като се прибереш. И най - важното - винаги мечтай за нещо - дали ще е за хубавата планина, на която да идеш през уйкенда или нещо друго, няма значение - когато имаш за какво да мечтаеш, то те държи в добро настроение и дава сили. 
Айде, олях се със съветите а и трябва да тръгвам.
Лек ти ден
October 21st, 2007 at 23:34
Не мога да разбера.. моето ежедневие е наистина подобно на твоето. Дори имената на градовете са същите. Мамка му, и аз мисля че се побърквам, но не мислех че чак имам и съмишленици
Ако намериш начин да излезеш от този цикъл, драсни един ред да кажеш как си успяла. А ако искаш да говориш…
October 22nd, 2007 at 14:44
Bonboni
и аз не те знам коя си, но ми хареса написаното… с тази разлика, че никога не съм се възприемала като част от “висша класа”. Аз съм си аз… водя този начин на живот от 2 години и вероятно ми е дошъл предела 
Парадоксалното е, че ужасно обичам работата си и… не мога да я зарежа. Проблема ми е в баланса - не мога да го постигна, нямам личен живот и все по-често това ме “сдухва”. Усещам липси и празнини… Anyway. Не мога да си позволя да гледам дори животинче (а съм им фен на животните!) поради простата причина, че не знам “утре” къде ще съм…
Живяла съм с малко пари и не ми е било зле - напротив. Сега взимам доста добра сума, но колкото и изтъркано да прозвучи - парите не са най-важното! Или аз съм дебил и все още вярвам, че основната движеща сила у хората е някоя идея, която ги е запалила, а не парите, които получават…
Траун - де да бяха само тези 2 града…
Продължавам да правя опити някак да се “намеря”, но не мога да се отъра от усещането, че съм се “Загубила”… и е тотален хаос в мен
October 24th, 2007 at 18:20
Sis, усещането, че ‘ти’ не си ‘ти’ е всеобщо. И аз го изпитвам. Не знам откъде идва .. може би, от там, че не си “ти” единственото нещо, с което се занимаваш по цял ден, че не можеш да правиш каквото си поискаш, във времето, в което го искаш. А ежедневието толкова те грабва, че нямаш време за себе си. Преставаш да правиш малките неща, които преди са те радвали, защотото “сега имам по - важни неща за правене” и така след като известен период, в който “ти” си на заден план, започва да се появява това усещане. Не знам, така си мисля аз. А то като ти се появи усещането, че си се загубила почват да ти се появяват и празнините. Нищо вече не е твое и малко са нещатата, които са ти мили. Почти нищо не може да ти донесе истинска радост - нито нещо материално, а за духовното … ех духовното все по - повтарящо се и еднообрано почва да изгелжда … А работата е тя може да носи удоволствие, но не може целия свят да се върти около нея, нали?
Аз лично последните години толкова свикнах да си сменям “жилището”, че дори в момента, когато вече си имам собствено се чуствам като на квартира. Дори когато се върна при нашите във Велинград за някой уйкенд не мога да се почуствам “вкъщи”. Защото ли? Ами и този уикенд пак минава в търчане - този път в опити за наваксване на пропуснати срещи с отдавна не виждани хора. И така … накрая почваш да се чустваш като тревиалното “дърво без корен”, а иначе всички ти се възхищават.
И така май единственото, от което се нуждаем е издръжливост и да спомени да ни напомнят кои сме, за какво се бори и от какво имаме нужда.
Лека вечер от мен:)
P.S. Траун - никога човек не е сам - явно всички кръжим по дестинациите ПЛ - СФ
October 26th, 2007 at 14:43
Sis, привет и от мене! И мене не ме знаеш, и аз не те знам, но ми хареса … как да го кажа … чистотата на чувствата, които изпитваш и начина, по който ги показваш. Затова си позволявам да ти пиша
Още повече, че и аз съм от Пловдив. Когато четях за стареца, на когото си дала цигари и хапване, едно нещо изригна в мене - хвала на такива хора! Казвам го най-чистосърдено. Другото, с което ме спечели е Металика. Навремето, когато бяхме малди (или по-малки 
) и аз ги слушах, а мъжа ми е може би най-големият им фен. А за останалата част мога само да ти цитирам U2 и песента Stuck in a moment you can’t get off. Има страхотно послание и ако искаш можеш да я чуеш. Мене лично доста пъти ми е помагала да не се задълбавам още повече и да видя, че има и надежда 
Успех, лек и усмихнат ден!
October 28th, 2007 at 20:08
U2 Stuck in a moment се нарежда сред любимите ми песни от доста време
С тази песен започва и едно от CDтата, които слушам най-често в колата докато снова насам-натам из България… Не знам защо като я слушам моментално в главата ми се прокрадва и “Законът на Мърфи”… асоциации разни.
А Пловдив - Пловдив може да се каже, че е “последната ми” по-трайна дестинация - намира се горе-долу в средата на Южна Бг и затова е и “пристанището” в което съм решила да отсядам най-често - чисто географски погледнато този град се пада на ключово за мен място… имайки предвид, че хвърча кажи-речи из цяла Южна Бг.
Bonboni - съвсем скоро се занимавах с откриването на офис в твоя град. И често отскачам и до там - да нагледам как вървят нещата…
Брей, така като чета - България се оказва наистина малка - имам точки на пресичане с доста хора
October 29th, 2007 at 17:48
Sis, честито за офиса
Дано нещата провървят. Не искам да те стряскам, но малко са кадърните и образовани хора, които остават във Велинград Това най - много го забелязвам по сестра ми - тя работи в един хотел (няма да правя реклама) и отговаря за ресторантьорската част, та от нея знам, че имат голямо текучество на персонала, тъкато не могат да си намерят кадърни кадри. Така, че не им гласувай прекалено голямо доверие, докато не докажат, че го заслужават 
В CV-тата може да са написали, че са най - кадърните, но нали знаеш, че рядко това, което е написано в CV-то е 100% истина.