Няколко неща за казване.
1. Честит рожден ден на Кипариса 
Пожеланията си ги отправих по телефона. Нека си остане все същото вечнозелено и дълголетно кипарисче. И да се весели много! Пропуснах да и пожелая повече… време! Времето определено е нещо, което при нея в ОГРОМЕН недостиг
2. Мразя някой да се опитва да ме прецаква. Мразя и някой да си решава проблема с “мълчание” и “покриване”. Ако има неща, които да ме вадят от кожа - то това е едно от тях. Пощръклявам.
Не е трудно да вдигнеш телефона/да напишеш мейл/да си кажеш това, което мислиш в прав текст. Аз самата се имам за безкрайно открит човек и ми се ще хората да бъдат такива спрямо мен. Особено тези, които считам за близки! Особено тези, които ме познават! Особено тези, които прекрасно знаят, че държа на тях и тяхното мнение! Особено тези, които знаят, че могат да разчитат на мен! Още повече, че винаги съм уважавала решенията/мненията им. Обидно е.
Толкова по този въпрос. Не ми се иска да се впускам в подробности, защото не знам какво ще излезе накрая… Най-много този пост да влезе в категорията “Rage”. Просто ми дойде отгоре някой в който безрезервно вярвам да “играе пас”.
3. Пътувах. Последните 2 дни изкарах в София - къде по работа, къде не съвсем.
По този повод ми се ще да покажа нещо, което ме накара да се усмихвам:
Колата, предполагам, е учебна. Иначе за мен този надпис е необясним в натоварено движение. Смях се сама доста дълго време
Заведоха ме на Копитото, в 1 през нощта, при това без да се налага да мрънкам и да настоявам. Просто казах, че искам да видя София от високо и това дойде като идея. Снежен път, снежни дървета, никаква жива душа наоколо. Гледката е невероятна. Може би някой ден ще поискам да видя столицата от високо и през деня, макар да ми беше казано, че ако видя София от същото място денем - ще се ужася.
Нагазихме в снега до коленете, пушихме по една цигара, казах какво ме тормози и кое е нещото, което 2 дни не ми дава покой и … обратно в колата, щата Дружба, топла стая и здрав сън.
Сутринта събуждането беше адреналиново. Бесен човек, който бях запушила паркирайки. Не разбирам обаче кому беше нужен този скандал, при положение, че бях оставила визитки на 4те стъкла, не на последно място не съм го запушила, защото ми е кефнало, а просто нямаше грам място наоколо. Дебил! Чакал бил от 30 минути… ми звънни бе, пън! С тия врясъци дето ги раздаваше в 8.00ч. сам, на паркинга… много сериозно се замислих дали да си преместя колата или да го оставя да си крещи безпомощен. След като слязох и реших да се извиня човешки особено се впечатлих от думите “Ти знаеш ли кого познавам, големи неприятности ще си имаш! И полиция мога да викна”… Викай, so what! Ще ми чукнел стабилно колата… И? Моята е служебна, ти му мисли… Не е нужно да казвам, че добрите ми намерения, свързани с едно простичко извинение за причиненото неудобство се изпариха на момента.
Хората са странни понякога. Не знам дали лудия ритъм ги е направил такива, или от самото си раждане са в това положение, ама тази агресия не е нормална.
4. 2та кола, която печели вниманието ми (след червеното Порше CarreraGT, която ме отнесе на магистралата като бърз влак - малка гара.
Тук също имаше усмивка Малко момиченце, придружавано от баща си изкоментира “Тате, виж каква малка и колко грозна кола има тук!” и многозначителното поклащане на главата на бащата, придружено с промърването на “Малка… и грозна… Да, да!”5. Попаднах на това от снимката по-долу на една уличка, точно срещу НС, до хотел “Радисън”.
Впечатли ме с оригиналността си. Като се сетя колко ключове имам и аз - като Свети Петър съм! Един ден, когато всички те станат безполезни - вероятно ще си направя нещо подобно.
През изминалите дни се замислих и за “уюта” и “сигурността”. Неща, които някак ми липсват от месеци насам. Усетих ги донякъде. Видях, че има места, където ме приемат като нормален човек и не искат нищо от мен, освен един искрен поздрав и усмивка. Видях, че има хора, които въпреки различията между нас успяват да намерят подход и да ме накарат да се чувствам нормално. Споделих всичко, свързано с т. 2, до рев не се стигна, макар да ми костваше усилия.
В заключение:
Иска ми се хората да са ИСТИНСКИ. Иска ми се хората да говорят, не да крият. Иска ми се задам ли въпрос да получавам отговор, независимо какъв.
P.S. Пак ми стана тъжно…
(и последно - снимките не са особено качествени, защото телефона ми толкова може…)
публикувано от: Sis
; етикети: паркиране, път, снимки, София, ферари, честит рожден ден
