Crazy By Nature

Изминалия уикенд беше… абе нямам думи. Предпочитам да покажа

Пристигнах по никое време в София, Драго и Вес ме чакаха… от Плиска - бааам в София ленд, кипариса и тq дойде маааалко по-късно.
Започнахме с лигавщини… и дартс!

Това тук е моя милост. Документирано е МОЕ попадение в центъра… което си е събитие, имайки предвид, че съм с “две леви” що се отнася до игра на дартс
Някъде към 1.00 се натоварихме на колата на Вес и се засилихме към летището - фръцлата трябваше да кацне в 1.30 Надувах балони, смеех се с останлите 3ма идиоти с мен (да ме прощават в случая, ама в думата идиоти не влагам нищо лошо!!! ;), чичковците полицаи ни гледаха странно, даже по едно време сериозно почнах да си мисля, че ще ни изритат навън.

Ето ни строени! С надути балони, с “табелка” с името на търсения човек (не ни беше дошло на ума да принтираме, добре че Веско си носеше лаптопа Тръпнещи в очакване… Колкото пъти се отваряха гейтовете - толкова пъти Вес казваше “Ето я!”, съответно следваше “Бе.. не е тя бе!!!”, изръсиха се и куп простотии, които вече не помня. Помня само, че се смях почти до сълзи.
“Ето я!”:

Това е първата ми среща със зелената фръцла Направоооо се разтреперах И в същото време се чувствах така, сякаш я познавам от сто години и никога не е била далеко от мен.

Последва среднощно (по-скоро сутрешно) “Уго”:

Пак лигавщини на кило - ама Драо е виновен! ;р
Към 4.00 се прибрахме и до около 6.00 бърборехме с Поли.
После спане… пак спане… После… абе много неща имаше после!
А, щях да забравя - графитите…:

Ей това е главния виновник тия дни да ми е адски весело!

Освен това някак си пак не ми остана време за мислене - в София бях, минах през Дружба… но не се сдухах. Мислех си как след малко ще съм някъде около фръцлата и останалите шамандурковци и… абе беше ми весело!

Единственото за което ме е яд е че се разминахме по много балъшки начин с Фроз… ама вече си имаме телефоните и повече няма да правим така ;р

публикувано от: Sis ; етикети: приятели, път, снимки, София

Спирам да пиша тук.
От този момент нататък всичко, което съм решила да “излея” на това място ще е “Save as draft”. Няма да публикувам.
Не, не на 100% - чат-пат ще поствам нещичко, но първо - няма да е толкова често, второ - няма да е свързано по никакъв начин с вътрешните ми терзания, трето - нищо лично.
Предполагам, че до 2-3 месеца ината ми ще свърши и ще си вляза в крачка пак.
Или пък ще се “преместя”… незнам.

Предизвиках неочаквани ответни реакции.
Изобщо нямам желание някой да ме хваща и да ме влачи. Обикновено се оправям сама. И сега ще е така - като няма нищо за четене - няма и за какво да се притеснява някой и няма защо да се чувства длъжен да ме влачи. Никога не съм искала ничия помощ! И сега е така! На писмено зададени въпроси “как си?” и “какво правиш?” ще си отговарям жизнерадостни имоутиконки (леле, как се пише на кирилица тази дума…). Последното от което имах нужда беше “овикване”.
Това си Е (беше) моето сметище за душевен отпадък.
Сега и аз като Софиянски трябва да търся ново.

публикувано от: Sis ; етикети: мрЪн, ярост

Уморих се.
Нормално ли е да даваш душата си за някой, той да знае това и в същото време да използва всеки удобен случай, за да те срива.
И вече е толкова задобрял, че успява да ме срине не само психически, а и физически. Вече всяка негова дума се забива не просто в ума ми… Разболявам се. Пак. И пак! И пак! И пак! И пак!
Също като миналото лято, също като преди седмица-две (даже май няма две)…
Писна миииииииииии!
И само като си помисля, че тоя път иглите няма да са само 3 - и ми иде да се гръмна.
На всичкото отгоре вече не намирам “острова на спокойствието” дори и в работата си - или свикнах с това да се заривам, или вече физическата болка е толкова голяма, че ми е все тая къде се намирам и какво правя. Искам само да спре! Да изчезне! Всичко идва в някакъв дебилен доминоефект, някой обяснява, че било от стреса, какъв стрес бе… аз от години сякаш си живея в моя си лудница. Днес просто получих поредната минимална доза побъркване, доставена за около 2 минути.
Омръзна ми винаги всичко да е за моя сметка. Омръзна ми да се плюе на всичко, което правя.

Избива ми едно голямо FUCK OFF без да мисля… Ей така за един момент време, идва ми, усещам го и се побърквам… Уморих се за пореден път днес. И за утре се уморих, и за по-натам се умирих. Тривиално и скучно.

Ако някой знае как сама мога да си причиня амнезия и как сама мога да изтрия последните 8 години от главата си - ще му бъда благодарна. Омръзна ми да агонизирам всеки път, в който един-единствен човек ми удря поредния негов словесен “шамар”. Само неговите “шамари” ме събарят. И го прави за отрицателно време - за няма и 2 минути разговор.

И мамка му - къде, по дяволите, е проклетото дъно! Аман от безтегловност! Колко време трае едно падане? Искам най-после да падна и да знам, че след това ще чопля нагоре лека-полека.

Как може да има хора, които… не усещат нищичко.
И колко време е нужно на лайно с характер като мен да проумее най-после, че е крайно време да приеме факта, че е просто една нищо и никаква позната и толкова. I see dead people. Аман от призраци. Чудя се ако аз забегна нанякъде - дали моята липса ще бъде болезнена, дали изобщо ще бъде забелязана? Whatever… поредно избухване.

И оня лайнар, дето уж си седи на трона отгоре - защо поне веднъж не направи едно чудо и заради мен! Само едно! Белким повярвам, че го има.

публикувано от: Sis ; етикети: ярост

Загубих се и аз известно време. Случиха се разни неща. Както и да е, важното е, че се “намерих” пак. То какъв ли избор имам…
Странни птици сме хората.
Винаги казваме “Не мога повече!” и съответно винаги се оказва, че можем… и още как!

Иначе покрай мен нищо ново няма. Бачкам си като невидяла и го правя с кеф. Скоро ще започнат и отпуските и тогава вече ще се вкарам в див филм…
Миналата седмица на два пъти си изпуснах нервите в офиса, което е недопустимо… Ама и аз съм човек, и моята чаша прелива. Гадно ми е, че ще трябва да стигна до крайна мярка, да налагам ограничения, да се вмествам точка по точка в писани правила - изобщо все неща, които не са особено по вкуса ми. Имам си едно “чудо”, което следи и сякаш чака всяка моя издънка, отделно дето нон стоп ме провокира. Та… на два пъти изпускам парата по не особено приятен начин ;( Знам какво да направя, за да я накарам тази особа да си седне на дупето, но просто не ми се иска да се стига до там, защото ще последва мърморене и ще се вдигне врява до небето. Както и да е, ще го умувам тепърва
Напоследък не се прибирам от 9-10 вечер, да не говорим, че се случва да си остана и в офиса до сутринта. Установявам, че нощем съм по-работоспособна - вероятно заради тишината и липсата на хора около мен (най-вече на оня дразнител, който успява да ме извади от кожа само като усетя, че се появява). Няма коли, които да бучат от улицата, няма хора, кафенето с ужасната музика е затворено, стационарния телефон “спи”, двата мобилни и те си кротуват - приказкааа! Абсолютна тишина. Другия плюс е, че като реша да си надуя музиката няма кой да мрънкалясва, мога да си пея и да си танцувам коооолкото си искам без да рискувам да лазя по нечии нерви.
Отметнах доста неща. Ама с всеки изминал ден “нещата за вършене” стават все повече и повече, нарастват някак лавинообразно - тъкмо успея да приключа с едно и хоооп - излиза следващото. Като на въртележка. За момента не се оплаквам де - имам нужда точно от това!

Миналата седмица имах някакъв странен срив - бях се поотпуснала един ден, но си имах катализатор, който да спомогне сриването ми. Не спирам да се учудвам на способността на един-единствен човек да ме манипулира както си иска. И се нервирам на себе си, че допускам това. Понякога го мразя много, ама наистина много, понякога го псувам като каруцар, понякога крещя по него в пристъп на ярост, понякога си мисля, че ако е някъде наоколо - ще му счупя главата в някоя стена… и в същите тия моменти на небивала ярост аз си знам, че нищо от това, което ми минава през ума не бих могла да направя. Бляяя… не мога да понасям и себе си заради тази слабост. Все едно съм пластелин…
Както и да е - бях се сринала. След това ме накараха да се повдигна. Признавам си, че още съм учудена. Един и същ човек ми прави подсечка и след това ми помага да се изправя. Странно. Още по-странното е, че на този тип продължавам да имам доверие и продължавам да смятам, че от него ще излезе нещо, защото знам, че има огромен потенциал - трябва само да го впрегне в нещо градивно. А най-странното е, че същия тоя тип изключително рядко осъзнава, че е преминал някоя граница, че е прекалил в думите си… да не говорим, че думичките “извинявай” или “аз съм виновен” изобщо не съществуват в речника му - той никога не е виновен за нищо!
Още се чудя дали тогава не си беше падал на главата и не беше разместил нещо из нея…

Видях се и с Миша - безсилна съм. Успях да я разсмея с разни простотии и смешки, в които главни действащи лица сме аз, брат й и малкия … Ееех, а бяха времена ;( Понякога седя и си зяпам снимки от преди години и се чудя това наистина ли сме били ние. Струва ми се толкова отдавна времето, в което и тримата правехме каквото си искаме и… бяхме заедно. Ама наистина заедно.

Миналото продължава да ме преследва. Как да изградя някакво бъдеще, ако моето настояще са спомени от миналото…

Почнах да обяснявам, че си бачкам здраво… а и какво му остава на човек, който ако не отвлича ума си с нещо друго - трябва да пукне. Все по-често ми се случва да казвам на познати “Моля те, застреляй ме и ще ми направиш невероятно голяма услуга!”.
Има моменти, в които просто не издържам на ритъма - сякаш съм засмукана в торнадо и нямам никакъв шанс да сменя посоката му.

Виждам някакви “светлини в тунела” - с нетърпение очаквам посрещането на фръцлата, след това и Джулай морнинг. Май това ще са събитията, които ще трябва да ме измъкнат от дупката за малко, после пак ще си се наместя удобно в нея…

****

А това е най-голямото глухарче, което съм виждала!

Пожелах си нещо… да видим кой може да познае какво?

публикувано от: Sis ; етикети: мрЪн, приятели, работа