Преди 7 дни по това време се качвах на автобуса си за София, нетърпелива да стъпя на шопландска земя и да видя 5-6 човека, които не бях виждала от 17.06.2005
Към 16:00ч. излязох от автогарата там и тръпнех в очакване на Мария и Деян. Стояха срещу мен, на тротоара;) И новата Астра-бегачка беше с тях хехех. Мария в общи линии беше наясно какво става с мен и нямаше какво ново да и кажа, докато пътувахме с колата към Симеоново си говорихме женски простотии. Ходихме у тях. Страшна двойка са – не ги бях виждала заедно от една година. Всъщност единствения път, в който ги видях заедно беше на тяхната първа среща. Сега са толкова различни от тогава 
Такава хармония излъчват заедно, че… едва ли не благородно им завиждам. Ще ми се един ден и от мен да струи това, което струи от тях. Страшно се радвам, че имах възможността да прекарам няколко часа в компанията им, още повече че те са от хората, които знам, че се радват да ме видят…
Вечерта хапвах пица в компанията на Юри, Фени и Пацо. Пацо противно на очакванията ми се държа прилично този път и с нищо не предизвика лошите ми погледи, които пък са нещо обичайно при среща с него.
Нямах търпение да дойде неделя – този 23.10 го чаках от толкова много време… Събудих се рано, излезнах към 9 сутринта и се завлякох към Дружба 2. Пих кафе с Теди, като старателно заобикалях темата за баща и. Хлапето е желязно! Евала. Към 11 събудих Охи и го викнах при нас. После се отправихме пеша към летището – имаше близо час и половина до кацането на Иво.
От самото летище нещата ми се сливат – бяхме пристигнали 20 минути по-рано, роднините му ги нямаше още (поради тая причина звънях последователно на сестра му и майка му). После дойдоха…после чакане… в един момент гейт-а се отвори и Иво цъфна там. Беше цирк – 5 годишния му племенник тичаше към него и крещеше „Вуйчоооо, Вуйчоооо“, аз и Охи се надпреварвахме със „Копелеее, айде беее, баси колко ми липсваше“. Майка му се разплака и ни трябваха около 5 минути, за да я успокоим;)
Докато натоварим багажа му в колата и докато се разберем дали ще пътува с нас в автобус или предпочита да е в колата с техните телефона на майка му звънна. Илияна била на летището. Изтръпнах. Иво отсече, че ще пътува с нас в автобуса, запътихме се към спирката, където съзрях Илияна. Не исках да я виждам, не исках да я познавам, не исках точно този ден да се срещам по какъвто и да било начин с човека, който преди години ни раздели. И докато краката ми омекваха, главата ми натежаваше, а настроенито ми отиваше в задънена улица се случи нещо немислимо. Няма да го споделя.
Слезнахме от автобуса в Дружба 1. Повървяхме до тях. През тези 20-30 минути се счупихме от смях тримата – все едно не се бяхме разделяли. Добрахме се и до тях, сложи се маса, разляха се ракии и водки… Омагьосахме се:) Към 20:00 с Охи решихме, че е крайно време да напуснем терена и да оставим Иво малко на роднините му. Аз се смъкнах към Попа, от там минах през Славейков, после ЦУМ и метрото. София е невероятна вечер… с всичките си светлини… Прибрах се у Фени към 21.30 – точно навреме за вечеря;)
Понеделник отново станах към 9. Чух се с Каспи и се разбрахме към 15.00 да се видим. Обещах да съм сама. Към 12 обаче се разбрах и с Охи, Иво се включи по-късно… В крайна сметка в 15:00 действително се видяхме с Каспи, но си бях с обичайните „опашки“ (така ги нарича той). Лигавихме се четиримата до към 18.00, после Охи духна нанякъде, а аз и Каспи изпратихме Иво до НДК. След това с таласъма се отправихме по Витошка по посока халите. Направихме една поръчка за букет за съквартирантите му, който ще се женят. След това хапнахме набързо по един дюнер в халите и се забързахме към Джимис за шейкове… Убихме доста време, прибрах се към полунощ.
Вторник – започна с обаждане на Мария. Набързо и разказах какво ново… По обед пих кафе с тиквето;) Следобеда бях пак в Дружба 2 – пак кафе с Теди… Вечерта се чух с кака ми и с Манчо – крайния резултат беше станалото традиция събиранес тях двамата +Иво в Уго на малките „5-те кюшета“. Към 20.00 уж решихме да си тръгваме. Иво пое инициативата да ме вземе у тях – нещо на което не с епротивях по принцип, но поне 20 пъти попитах сигурен ли е, че го иска. В крайна сметка заедно отидохме до Фени, събрах си набързо багажа, звъннах и с молба да мине да и оставя ключовете и… айде у тях.
Вечерта беше вълшебна;)Когато стигнахме до тях всички вече си бяха легнали. Звъннах на Охи и той дотърча от съседния блок, извадихме добрия стар СмирнофФ и се отдадохме на сладка приказка. Охи си тръгна… Ние си оправихме креватите и си легнахме. И продължихме да си бърборим до 4-5 сутринта за доста неща… най-вече за манипулацията – дали той е по-добър манипулатор от мен, или е обратното.. Както и да е, към 5 Иво заспа, аз се свих и също задрямах. В 8 се събудих от шума на излизащите работяги Станах, изкъпах се, пуших цигара и се заех с буденето му. Последва ходене на лекар, разсейване на съмненията за виталиго (алелуя). После пак у тях, пак 3 в 1, бой за клавиатура и МНОГО смях.
Този път никак, ама нииикак не ми се тръгваше от София. Всъщност аз винаги си тръгвам с нежелание от там, но сега направо ми се късаше сърцето като се качвах в автобуса. 5-те месеца, в който не бях стъпвала там ми се сториха безкрайни. Посрещнах го. Бях сред първите, които го прегърнаха и му казаха „Адски се радвам, че най-после те виждам и мога да те докосна. Липсваше ми.“ Удовлетворена съм от това, че той е едновременно същия оня Иво, който (буквално) до болка познавам, хем от друга страна е някак си по-внимателен, по-премерен и като че ли по-различен в отношението си към мен. За пръв път от няколко години се почувствах оценена… Отделно имаше една камара дребни жестове, които няма как да пропусна и как да не забележа. Друг е. И ми харесва това което е! А толкова ме беше страх…
Anyway… незнайно защо докато пиша това усмивката ми си седи закотвена на лицето ми.
Подобни публикации:
Всичко е добре, когато свършва добре.