Откъде да започна…
Изключително напрегната седмица беше (и тази се очертава такава). Казах, т.е. напомних, че няма да идвам на работа идните сряда, четвъртък и петък и… настъпи лудница. Започна се една луда кореспонденция с Bridgestone и Vortex с поредните поръчки за гуми и двигатели. Естествено нещата не стават за един ден. Шефа ми е пред нервна криза, тъй като не сме получили все още проформи фактури, за да пристъпим към заплащането им, да не говорим за организацията на транспорта на стоките от Швейцария и Италия до тук. Имам гадното усещане, че до вторник няма да се приключи с бумащината около тези неща и… дано не се оказвам права, ама в София ще се окажа вързана за нечий компютър (този на Иво или този на вечнозеленото)и нервно следяща развитието на тези чудесии… И като си помисля, че след получаването на проформата и след осъществяването на заплащането следва чакане от поне един ден за получаването на номер на товара, без който никой не може да изкара стоката си от складовете на двете фирми… 
Тъпотии…
В петък си хванах вечерния влак и към 23ч си бях в Габрово… Трябваше да си ида – правихме помен половин година от смъртта на дядо… Не мога да разбера що за обичай е това на погребение или на помен да се прави трапеза, хората да сядат на маса, да ядат и да пият, да се веселят… Не го разбирам това… Събират се, палят свещи за „Бог да прости“ (Господ е шибаняк! Ако изобщо го има…), след това ядат и пият. Отвратително е… Отделно дето едвам си сдържам нервите в тези моменти.
В събота се чух с Охи. Поредната лоша новина – зле е. Половината му бял дроб не се вижда на снимките. Астматичните пристъпи пак са се появили (а не го бяха тормозили цели 6 години). Едновременно ми е жал и ме е яд на него. На всичкото отгоре се инати и не иска да влиза в болница, а хората са му казали, че е наложително. Отделно дето и той се е спекъл заради заминаването на Иво. Та те са отраснали заедно. Трудно му е да си представи, че няма да го вижда за повече от 2-3 дни…
При мен като цяло периода се очертава свръх ревлив. На два пъти се хващам как като си мисля за изпращането и очите ми се пълнят… Незнам какво ще е на 17. Най-много да наводня аерогарата. Ето, пак…
Too late for all
Подобни публикации:
