Crazy By Nature

Размазващ ден! Започна куцо, завърши добре. За куцото начало не ми се иска да се сещам.
Днес успях да приключа с една от презентациите, успях и да обработя цялата тръжна документация по една обществена поръчка. Удивена съм от себе си - успях да се справя съвсем сама с една камара документи, при това спазвайки всеки член и всяка алинея от ЗОП. Толкова съм гениална, че чак не мога да се понасям хааххахах(скромна съм, нали?);)
Освен това се оказа че успях да изнудя шефовете за банкет на 30 април, точно срещу великден, на Бузлуджа. Един бог знае как ще се добера на 1 май (неделя) до Габрово.

А как обичам да вали…
“Запомни, аз обичам дъжда…защото той единствен скрива сълзите”.

публикувано от: Sis ; етикети: път, работа

Попаднах на това в Интернет, забравих и сайта дори. Но е нещо което ме впечатли. Напомни ми за моята приказка за костенурката, незнам защо.

“Имаше едно време едно момче. То не знаеше, че ще има и едно момиче. То не беше разбрало още, че най-хубавите неща стават с момче и момиче. Просто искаше да има още едно нещо такова като него и затова обичаше пластелина.

Момчето беше почти на седем години, когато се появи момичето. То не знаеше, че ще има и едно момче. То не беше разбрало още, че най-хубавите неща стават с момиче и момче. Просто искаше да има още едно нещо такова като него и затова обичаше музиката.

Момчето беше само.
И момичето беше само.

Момчето можеше да обича много.
Момичето също можеше да обича много.
Но още не бяха го разбрали.

Момчето можеше много. И искаше от другите също да могат много.
Момичето можеше много. И искаше от другите също да могат много.
Това смущаваше хората наоколо.

Момчето беше самостоятелно и щедро още от дете.
Момичето беше самостоятелно и щедро още от дете.
Това плашеше хората наоколо.

Момчето започна да тъгува и в тъгата си направи много момчешки грешки.
Момичето започна да тъгува и в тъгата си направи свои момичешки
грешки.И така дълго - догдето се видяха.

Отначало не си повярваха, че съществуват. Кръжаха наоколо си и пляскаха с ръце. Наистина беше невероятно, че се срещнаха, че се познаха и че можеха да се имат! И после, след като се убедиха в реалността на другия, се объркаха. Бяха свикнали да се държат с хората диво и открито и да срещат неразбиране, а сега се разбираха с четвърт дума. Не знаеха какво да правят. За да се защитават, бяха свикнали да не прощават, да наказват. И - както не вярваха, че е възможно да се срещнат, решиха да не вярват, че ще бъдат дълго заедно. Започнаха да се обвиняват, че са такива, каквито са, защото искаха да се излекуват един друг от собствените си недостатъци, защото искаха да спестят на другия собствените си болки. Толкова се обичаха, че не можеха да си прощават и най-дребните грешки. Боготворяха се един друг.

И се разделиха.

И сега не знам как са, но много искам да вярвам, че ще порастнат.
И че ще имат деца.
И ще ги отгледат.
И ще живеят в щастие.
И ще умрат стари. Много-много стари. С млади очи.”

МРЪН!

публикувано от: Sis ; етикети: мрЪн

…да се боря с егоизма?!?…

публикувано от: Sis ; етикети: ярост

Днес пак “говорихме”. И пак не си казахме “нещо”. Празни думи, колкото да отбием номера. Думи в които някак си не намирам смисъл. Ако пък намирам - то непременно не е това, което бих искала да “намеря”. Случва се дори да съжалявам за факта, че говорим…за каквото и да е. Иначе лафим, при това с часове. За какво ли не. За какво ли не… За всичко друго, не и за това какво е вътре в нас. Търсим се. Намираме се едва, когато нещата ни се струват безнадеждни и когато имаме дяволската нужда да говорим с този, който ни познава. С този, който знае как да ни накара да се усмихнем. С този, който ни разплаква най-умело… Всъщност с единствения, който умее да ни накара да плачем. С човека, с който си знаем “кътните зъби”.
Днес пак “говорихме”. И пак не си казахме “нещо”. 7 години. Не са много. Не са и малко. 7 години, през които сме си казали какво ли не. 7 години, в които сме успели да си разменим и “Обичам те”, и “Мразя те”. 7 години, през които сме говорили и сме си казвали “нещо”. 7 години… Ако има нещо вярно в символиката на това число - то ми се ще да се докаже точно сега. Нали уж е магическо число.
Днес пак “говорихме”. И пак не си казахме “нещо”. Ще ми се да можех да говоря както преди. Да мога да изрека на глас всичко онова, което ми е в душата. Да спря да се заблуждавам, че то се знае, или се вижда, или се усеща. Не се! Не винаги…Искам да мога да говоря за онази любов, която е на върха на езика. Иска ми се понякога да мога да го кажа пак, да се доверя на думите и на чувството, че ще ме разбере. Както аз разбирам него.
Днес пак “говорихме”. И пак не си казахме “нещо”. Търсим зад думите си нещо. Понякога то прозира. Изпитваме нужда един от друг, когато “затънем”. През останалото време аз се правя на силна, а той… той играе ролята на самоуверен млад мъж.
“Толкова ми е трудно, когато не можем да говорим. Понякога имам чувството, че ще отвикна да изговарям думите, важните думички, носители на чувствата. Усещам как се превръщам в огромна бяла риба с едри очи.
Защо те не могат да плачат? Само се оглеждат тъжно в океанските дълбини…”

Днес пак “говорихме”. И пак не си казахме “нещо”. След по-малко 2 месеца и 5 дни заминава. Изчезва. “очи, които не се виждат се забравят”. Дали?
И отново оставам безмълвна…
И защо, мамка му, ме избива на…рев. И на крясък… На вик, включващ името му.

Навътре в мен е океан от самота…

публикувано от: Sis ; етикети: мрЪн, сдух, студ